Ахмед Юмит - Убийството на султана

- Коя вечер имаш предвид?

- Когато е била убита госпожа Нюзхет... И тримата бяхме на „Таксим“. В библиотеката „Ататюрк“. Имаше семинар на тема „Инфлацията по времето на Завоевателя“. Тръгнаха си заедно. Аз ги последвах. Отидоха в дома на Ерол. Влязох в интернет кафето и часове наред чаках Сибел да излезе. Чаках любимото си момиче да излезе от дома на най-близкия ми приятел. Не излезе, наближаваше полунощ. Ще речете, че това нищо не доказва, но явно и преди е оставала при Ерол. Но я питайте мен. Беше най-близкият ми приятел.

Ей това беше истинска изненада. Човекът, който набежда-вах в убийство, твърдеше, че по време на убийството, побъркан от ревност, е следял любимата си. Навярно лъжеше. Вероятно тримата убийци са намислили този сценарий... Това беше най-логичното предположение. Но един момент... Нали Сибел каза, че ще търси помощ от Акън, за да замине в чужбина? Не се ли тревожеше за Акън именно заради това? Умореното ми съзнание тотално се обърка. Да не би Четин да казваше истината? Дали заради това беше толкова ядосан в колата? Дали беше ис-крен? И сякаш прочел мислите ми, промърмори обнадеждено:

- Можете да попитате собствениците на кафенето... Кафе „Аватар“, точно срещу дома на Ерол... Собственикът е плешив... Дебеланко, който не си вижда краката от бирения корем... Доста поприказвахме онази вечер, сигурно ме помни... Ако го попитате, ще потвърди думите ми...

Ето че имаше и свидетел, но за да се убедя окончателно, трябваше да задам още един въпрос:

- Защо удари Акън? В дома на професор Тахир. Заради онзи проект ли?

По лицето му пак се появи уплахата като при фаровете на фолксвагена.

- Нали разбрахте? - кимна. - Не е заради проекта. Щеше да помогне на Сибел да замине в чужбина... Не съм сигурен, но вероятно Сибел му е казала, че ме напуска. Знаете, че съм раздразнителен... Може да му е казала: „Трябва да напусна Турция, за да се отърва от оня ненормалник.“ Не понесох подигравателните приказки и погледи на Акън и му забих един. Разбира се, бях раздразнен и от историята със Завоевателя, но истинската причина беше отмъкването на Сибел далеч от мен...

Толкова добре познавах безпомощния израз по лицето му, покрусата, присъща единствено на гърчещите се от мъка хора. Не, не лъжеше. Не беше убил нито Нюзхет, нито професор Тахир. Вероятно беше безпомощен като мен, но категорично не беше убиец. Хубаво, но кой тогава беше убил изоставилата ме преди двайсет и една години моя бивша любима? След като нямаше повече заподозрени... Или?.. Мисълта за това вече за-тормозяваше ума ми.

„Мющак уби покоя

Когато влязох вкъщи, главата още ме болеше. След като се отървах от Четин, сякаш всичко наоколо ми се завъртя: дърветата, тъмните прозорци на домовете, колите, замръзналите локви, провисналите от покривите висулки, покрилият всичко сняг, че дори и силният вятър... Чувствах се като в гигантски калейдоскоп с познати лица, познати предмети и познати думи. Замръзналият син поглед на Нюзхет, безжизненият труп на Тахир Хакъ, тайната, която криеше Шазие, безпомощността на Акън, приятелството на Теоман, лъжите на Четин, предателството на Ерол, страстта на Сибел, мошеничеството на Мансур, омразата на Яъз, лукавството на майстор Хасан, чистосърдечието на Сезгин, алчността на Адем, кръшността на Фазилет, предаността на стрина Кадифе, изненадата на Хюсеин и дори гневът на хлевоустия шофьор, който днес ме руга насред булеварда в Шишли... И естествено познавачът на хората, главен комисар Невзат, усмихнатата Зейнеп и перкото Али... И онази знаменита статия на Фройд: Достоевски и отцеубийството... Patricide, Filicide, Fratricide... Отцеубийство, детеубийство, братоубийство... Кървава традиция, която османците са наследили от Рим, римляните от хетите, а хетите Бог знае от коя тиранична династия... И ревнивият съпруг... „Кройцерова-та соната “ на Толстой... И камата дамаскиня, забита в мекото женско тяло... И ревнивият влюбен Мющак... Сребърен нож за писма, забит в лебедовата шия на старата му любов, плаващ през тъмното море кораб, страхливец, опитващ се да изхвърли от джоба си в тъмното море оръдието на убийството, дворецът „Топкапъ“ в мъглата... И наследеният от баща ми пистолет

„Колт“, наследената от бащата на Тахир Хакъ кахлена печка... Опасното султанство, наследство от баща му на Мехмед II... И султан Мехмед хан... Синът на Мурад хан, син на Мехмед хан... Владетел на два континента и две морета... Сянката на Аллах на земята... Естественият наследник на Римската империя, Мечът на исляма, мощният владетел, изгарящ в мечтата си за създаване на съвсем нова нация от различни езици и различни религии... Или пък наранено дете, стараещо се да привлече вниманието на света, понеже не е получило бащиното? Или всичко заедно? Конни армии, препускащи из безкрайните равнини на паметта ми... Звън на саби, бойни маршове, викове от ужас... Мъртви деца, мъртви жени, мъртви старци... Падащи един след друг градове, сриващи се една след друга държави,сменящи владетелите си една по една крепости, сменящи един след друг флаговете си кули... Владетел, покрил се със слава на четирийсет и девет години... И накрая неизменната участ... Ден, преминал неизбежно в нощ... Човек, изпил накрая чашата на смъртта... И съмнителната смърт на султан Мехмед Завоевателя. И двамата му принцове... И отново неизменната съдба, кървавата битка за трона... Дворец, разделен на две, държава, разделена на две, народ, нямащ понятие от нищо... Народ, който както винаги гледа да изкара деня, да сготви чорбата и да намери къде да сложи глава на спокойствие... И оставеният да се разлага в дворцовите му покои труп на Завоевателя, докато двама братя се борят на живот и смърт...