Ахмед Юмит - Убийството на султана

Всичко това мълчаливо прехвърчаше из ума ми като тъжните снежинки, валящи дни наред: без ред, непрекъснато и безразборно, но без да се докоснат и сблъскат, сякаш уважаваха присъствието на другите. Не бях против да си летят, но от хармоничните им движения ми се завиваше свят, съзнанието ми се уморяваше и едва се държах на крака. Затова на влизане вкъщи се подпрях на стената като пиян, сякаш краката ми щяха да се сплетат един в друг.

Минавайки през хола, погледът ми попадна върху стария часовник на дома на Шевки паша, тиктакащ весело върху дебелата колона между двата прозореца, сякаш искаше да припомни, че някога на света е имало чувство, наречено покой; показваше три сутринта.

„Досега отдавна трябваше да си в леглото, Мющак.“ Любимата ми наивна майчица, която си мислеше, че ако тя е добре, всички са добре, ако тя е доволна, всички са щастливи, седеше в началото на антрето и ме гледаше тъжно.

„Къде беше досега? Пак ще се разболееш...“ Веднага хванах протегнатите и бели ръце. Никога не съм усещал такава нужда от топлината и. Никога в този завит с безмилостно бяло покривало град не съм се чувствал толкова самотен, толкова уморен, толкова безпомощен. Сигурно от очите ми са се отронили няколко топли сълзи. „На колкото и години да стане, все си е малкият син на мама.“ Майка ме заведе в спалнята както едно време... Съблече дрехите ми, облече ми пижамата, изчака да се просна в леглото и тогава както винаги ме целуна по очите...

„Лека нощ, Мющак, сладки сънища, детето ми.“

Дори не чух последната дума от това пълно с обич изречение, което помнех наизуст... Успокояващ мрак... Мека кадифена тъма, будеща в човек желанието да потъне, да се скрие и загуби в нея. Бездънен наситен мрак, предпазващ ви от изгарящата очите ярка светлина, безсърдечие, грубост и грозота на действителността. Тъмнина, в която, дори да не виждате, сте сигурни, че няма да се почувствате неуверен и нищо лошо няма да ви се случи... Така ще да е, иначе защо да бъда неспокоен, усещайки утринното слънце по клепачите си.

Когато отворих очи, наближаваше обяд, може би и по-късно... Значи, бях спал часове. Стрина Кадифе? Не, днес беше четвъртък, почивният и ден... Главата още ме болеше. Дали да не поспя още... Но щом затворих очи, под клепачите ми изникна молещият образ на Четин...

„Недейте професоре, моля ви, не го правете.“

Скочих уплашено. Да не би и него? Да не съм убил и Четин? И да съм скрил трупа в багажника на колата му... Разтревожен скочих от леглото, затичах към прозореца, бързо дръпнах завесата и панически огледах улицата. Ох, колата на Четин я нямаше. Не, него не съм убил. Зави ми се свят и легнах отново. Да, значи, съм убедил Четин да се предаде в полицията. Право при главен комисар Невзат... Разбира се, не беше лесно... Добре познаваше полицията от миналото си... Страхуваше се да не му се случи нещо...

„От какво се боиш!“ - нахоках го. Дали го нахоках? Да си кажа правичката, не си спомнях добре, но трябва да сме говорили за това. - „Имаш свидетел къде си бил по време на убийството на Нюзхет - съм казал вероятно. - А аутопсията на Та-хир Хакъ ще потвърди инфаркта. Никой няма да те обвини.“

Сигурно съм го качил в колата му и съм го изпратил в управлението. Може дори глупаво да съм предложил: „Ако искаш, да дойда и аз.“ Вероятно е отказал, щом не съм отишъл... Добре, но защо не съм сигурен? Защо всичко от полунощ насам ми е като в мъгла? Да не би пак да съм изпаднал в криза? Отново ли психогенната фуга? Затова ли не си спомням какво съм правил през онези часове? Май умът ми се обърка, когато разбрах, че Четин не е убиец. Странно пиянство... Не точно временна амнезия, но нещо подобно... Срещата с Адем Дилли, случилото се с Акън, най-важното - смъртта на Тахир Хакъ и прелялата чашата последна капка, невинността на Четин... Дали е така, наистина ли беше невинен? Може би ме е излъгал? Ако е така, скоро ще се разбере. Но защо да лъже, като знае, че ще се разбере? Според мен момчето каза истината... И това всъщност беше проблемът: увереността ми, че е искрен. Всъщност от този момент беше започнал кънтежът в съзнанието, размиването на образите, заглъхването на гласовете... Да, отново желанието да избягам от действителността... Да, това си беше някаква криза. Лека... Тогава защо е още тази тежест в главата, защо стаята е по-светла от необходимото и защо звуците от улицата отекват така силно в ушите ми?

Внезапно забелязах някакво движение в огледалото на вратата на гардероба насреща ми. Погледнах блестящото стъкло поизправен в леглото. Помръдващото в огледалото не беше нищо друго освен обърнатото ми изображение. Но имаше нещо необичайно; докато аз бях все още в леглото, Мющак в огледалото беше прав; обличаше тъмносиньото сако върху бледоси-нята риза, под чиято яка беше прокарал вишневата вратовръзка и черен панталон надолу... Съблечената преди малко тъмносиня пижама на райета беше метната на леглото отзад. По лицето му не се четеше нито гняв, нито вълнение; ако не беше този остър израз в очите му, можеше да се сметне, че е лунатик. Не, това не беше оня луд, който живееше в моя вътрешен мрак и все настояваше да нападна и убия някого. Този луд беше душата и съществото ми. Но сега, кой знае защо, беше разтревожен и бързаше, сякаш отиваше някъде. Не забеляза дори покрилата лицето му брада. А аз не излизах никъде небръснат... Другият Мющак си хвърли един поглед и се отправи към вратата... Да, беше излязъл от огледалото и беше в стаята. Дори не се обърна да ме погледне - или не ме забелязваше, или не му пукаше за мен. Естествено, не можех да го оставя сам. Веднага скочих след него. Спипах го в края на коридора, отиваше към вестибюла. Там се наведе и затърси нещо по пода. Вероятно не го намери, защото отвори шкафа за обувки, извади черните мокасини и ги обу с привично движение. Протегна ръка към мръсно мъгливото ми палто, окачено на портмантото, но внезапно спря, сякаш припомнил си нещо. Замисли се, леко се наведе и чевръсто изу мокасините. Преди още да схвана намеренията му, изведнъж се втурна към мен. Толкова бързаше, че не ми даде възможност да се дръпна, а мина през мен и пак влезе в антрето. Беше невероятно преживяване. Мисля, че имах шанса да видя душата си със собствените си очи. Тя или другият Мющак премина през антрето, влезе в кабинета и аз по него...