Ахмед Юмит - Убийството на султана

И сетне Мющак от огледалото... Ококорените от ужас кафяви очи на облегнатия до леглото мъж, припомнил си стореното през онези мрачни часове... Последният безнадежден гърч на нещастника, отново проумял известната от самото начало истина, за когото вече няма спасение, изчерпани са всички оправдания и не му остава друго, освен да погледне в очите убиеца в себе си...

И тогава зазвъня телефонът... От джоба на якето, приглушено, настойчиво, безспир... Невзат? За да каже „Пригответе се, идваме да ви арестуваме“? Да не вдигна ли? Можех ли да избягам? Нямаше смисъл да продължавам изтезанието. Съвзех се и станах от леглото. Извадих телефона от джоба. Не, това не беше Невзат. Той ще се обади рано или късно. Нямаше защо да се успокоявам. Както казва прочутият Шекспиров герой: „Мак-бет уби покоя...“ Не, там се казва „закла съня“. Убилият покоя бях аз... „Мющак уби покоя.“ Ще бъде доста трудно да си го възвърна... Какво ти трудно, направо невъзможно. Погледнах дисплея на телефона. Непознат номер... Вдигнах.

- Ало?

- Ало, бате Мющак, здравей.

Лепкав, лицемерен глас. Собственикът на деликатесния магазин Адем Дилли...

- Как сте, бате? Надявам се, че сте добре. Не се притеснявайте, полицаите напуснаха блока „Сахтиян“. Опасността премина засега... Викам, нека да се видим. Да поговорим по онези въпроси... Имам нужда от малко мангизи, бате. Не много, двайсет и пет хиляди стигат. Може и да не е наведнъж. Да направим две вноски.

Макар да не казах друго освен ало, Адем Дилли говореше ли, говореше, не издържах и натиснах бутона... Продължително, докато затворя напълно. Докато угасне светлината на дисплея. Усетих дълбок покой. Онова временно спокойствие, което беше достатъчно за приелия вината си човек, докато се събуди съвестта му...

„Aз убих Нюзхет "

Когато тътрейки уморените от влаченето на съсипаното ми тяло крака влязох през неприветливия вход на полицейското управление, вече се смрачаваше. Тихо застанах в края на опашката от шест души пред детектора на металната врата като победен и приел лошата си участ. Но кой знае защо дежурният ме беше проследил. Срещнах погледа му, обръщайки неволно глава. След моментно колебание се изправи насреща ми смръщен, с подозрително изражение и огромна заредена пушка.

- Ти!

Сякаш не ми стигаха собствените неволи, та и този ревностен полицай. Направих се на ударен и огледах останалите.

- Не, не, ти... На теб говоря.

Тогава всички погледи се насочиха към мен. С дулото на пушката посочи куфара ми.

- Какво е това?

Във втренчените върху ми погледи се появи силна тревога. „Да не би в малкия куфар на тоя едър мъж да има бомба, която ще взриви всички ни?“ А аз се свих от срам. Ами ако поискаше да го отворя... Ако бях принуден да извадя бельото си пред непознати... Фланелки от чиста вълна, дълги долни гащи, дебели чорапи...

- Лични вещи... - промърморих. - Необходими дрехи.

- Вътре ли?

Не ме разбираше, съмнението в очите му прерасна в гняв и насочи дулото към мен. Ситуацията ставаше все по-сложна.

- Отивам при главен комисар Невзат - рекох, опитвайки се да изтъкна, че не съм опасен. - Той ме познава.

Не можеше да реши, сякаш беше изправен пред сложен математически ребус.

- Защо искаш да се видиш с главния комисар?

В никакъв случай не можех да кажа пред толкова много хора: „Дойдох да си призная вината. Ще му кажа, че съм убил любимата си.“

- За да му дам информация по едно криминално разследване.

Май започваше да ми вярва.

- Добре - и посочи с дулото сканиращото устройство отпред. - Остави куфара там.

Незабавно изпълних нареждането.

- Сега вдигни ръце... Обърни се... Да, точно така...

Грешах, още не ми вярваше. Явно беше добър полицай и от пръв поглед беше разбрал, че съм убиец с окървавени ръце. Опипа ме от горе до долу; когато не откри нищо подобно на оръжие, отправи въпросителен поглед към колежката си пред скенера.

- Чист е - промърмори отегчено полицайката. - В куфара има само дрехи.

Той съдържаше още хавлия, четка за зъби, паста, нощни терлици, вода за уста, наполовина прочетената „Кройцерова соната “ на Толстой и „Султан Мехмед Завоевателя и епохата му “ на Бабингер.

Надявах се, че полицаят вече ще ме остави на мира, но не; мъките още не бяха свършили.

- Добре, минавай, но спри след детектора... Ще кажа на главен комисар Невзат, че си дошъл.

Дали изглеждах много опасен? След като толкова бях наплашил простосърдечния полицай. Хвърлих извинителен поглед към опашката и преминах отвъд подобния на бесило детектор, където липсваше единствено люлеещо се в средата въже. Докато се регистрирах при мургавия строг полицай на гишето, колежката му с дребно лице и скрити под кепето руси букли се обади на главния комисар. По време на разговора подозрителният полицай продължаваше да ме държи под око. Какво толкова имаше? Ами ако тази съмнителна личност с необичайно поведение изведнъж го нападне...