Ахмед Юмит - Убийството на султана

Не бях се обръснал, беше в края на лятото. Бяхме на почивка някъде по Егейско море. „Приличаш на латиноамерикански революционер - каза Нюзхет. - Много си готин.“ Къде ти Мющак Серхазин, къде ти революционер? Но уподобяването ми хареса... Явно брадата ми придаваше такъв вид. Но днес се бях обръснал, преди да изляза... Нямах нито брада, нито заплашителен вид... Бях дошъл да си призная вината... Да се предам в силните ръце на турското правосъдие... Обаче кой знае защо подозрителният полицай ме смяташе за опасен. Слава Богу, накрая русата мацка затвори телефона.

- Главен комисар Невзат ви очаква.

Това успокои не само мен, но и съвестния полицай, който прекрати внимателното си наблюдение и се върна на поста си.

- Уф! - рекох. - Бог да ви благослови... Онзи не ме остави нито за миг...

- Предупредени сме, господине. Колегата ми си изпълнява задълженията - поясни тя, без да се засегне или укори. - Знаете ли къде е кабинетът на главния комисар? - попита безизразно.

- Зная, зная, на втория етаж - въздъхнах дълбоко.

- На втория етаж, третата стая отляво...

В кабинета на Невзат ме очакваха тримата най-видни представители на криминалния отдел в пълен състав. И тримата бяха в снощните си дрехи, и тримата изглеждаха по-уморени от снощи. Явно не бяха се прибирали вкъщи, но спокойствието в погледите им неутрализираше умората... Гледаха ме като хора, разрешили съществен проблем. А може би бяха разбрали, че аз съм убил Нюзхет? Затова ли изглеждаха толкова радостни? Че са открили убиеца... Ако беше така нямаше ли да претърсят дома ми? Може би бяха очаквали да им дойда на крака. Да си призная вината.

- Добре дошли, професор Мющак - посрещна ме Невзат, ставайки иззад бюрото. Останалите двама също се изправиха... - Каква приятна изненада!

И се държат, сякаш нищо не знаят. Дали пък не ме разиграваха? Нямаха такъв вид...

- Добре заварил...

И тримата сърдечно ми стиснаха ръка.

- Заповядайте, седнете.

Началникът им посочи столовете пред бюрото. Ако седнех на онзи зад телевизора, нямаше да виждам лицето му. А се бях подготвил да призная нему... Затова седнах на отсрещния, от който Али стана току-що... На този, от който телевизорът нямаше да ни пречи... Телевизор ли? Вчера беше ли тук?

- Изглеждате съсипан, професоре - каза Али. Стоеше прав с неразбираем за мен поглед.

- Така е, има нещо вярно...

- Еее, не е лесно - промърмори утешително Зейнеп. Тя също стоеше права като колегата си. - Търчахте с нас до полунощ...

- Четин също е невинен - констатира седналият в креслото зад бюрото Невзат. - Собственикът на интернет кафето „Ава-тар“ Дурмуш потвърди показанията му... Категорично потвърди невинността му...

Изглеждаше разочарован.

И беше прав, кому би хрумнало при наличието на този агресивен момък, че онова влечуго Мющак може да убие... Че този уважаван професор може да бъде жесток убиец...

- Наистина кой вятър ви довя тук?

Гледаше малкия ми куфар, който несръчно бях прегърнал поради невъзможност да го оставя някъде.

Май беше сериозен, тонът му също... Но блясъкът в погледа му все още съществуваше. Знаеха всичко, нямаше смисъл да протакам мъчението.

- Амии... - впих умолителен поглед в Невзат. Бог знае защо, мислех, че поне той ще ме разбере. - Амии, дойдох, понеже...

Нямаше смисъл да удължавам терзанието, но не беше лесно да кажа, че съм убил, особено бившата си любима... Опитах отново.

- Нюзхет... - гърлото ми пресъхна... Дали да не поискам вода. Не, не биваше да отлагам, час по-скоро трябваше да призная и да се отърва от адските мъки... Но как? Как щях да обясня, че съм жертва на това безмилостно убийство? Че убиецът, когото преследват, е точно насреща им...

- Да, професоре, имате ли нова информация за убийството на госпожа Нюзхет?

- Да, амии... - не биваше така да се изплъзвам. Трябваше да го кажа изведнъж, внезапно и веднага, шат и край... Така и стана, думите сами се отрониха от устата ми. - Аз убих Нюзхет - олеле Боже, казах го накрая. - Да, аз я убих - интересно, но и тримата ме зяпнаха изненадано, сякаш нямаха представа... А аз продължих признанието си подробно, успокоен от преодоляването на трудната му част. - Истината ви казвам, господин Невзат, приятелю Али и госпожо Зейнеп, аз убих старата си любов. В онази снежна нощ... Когато Нюзхет ни покани с Та-хир Хакъ... Говоря за вечерта, в която ви казах, че не съм ходил на вечерята. С нож за писма... На чиято дръжка стои туграта на Завоевателя...

Пълна тишина... В която спокойствието по лицата им се превърна в изненада... Както обикновено, пръв реагира Невзат: