Ахмед Юмит - Убийството на султана

Сочеше мястото до креслото си. Дано не са съобщили на медиите за ареста ми, че утре като плъзнат едни снимки по вестниците... За това трябваше да мислиш преди убийството. Сега вече няма накъде да мърдаш.

- Благодаря, господин Али, благодаря, госпожо Зейнеп, създадох ви затруднения - казах и отидох при Невзат от другата страна на бюрото. Той показа телевизора.

- Елате заедно да видим това.

За какво говореше? Какво щяхме да гледаме?

Натисна клавиш на дистанционното. По екрана на телевизора, за който мислех, че вчера не е бил тук, потрепна първо зимна картина, после се видя вътрешността на бижутерски магазин. Мъж около трийсетте зад щанда обслужваше клиент. Добре, но какво общо имаше това с мен? Погледнах въпросително Невзат, а той кимна към екрана със загадъчна усмивка. Отново се вгледах и видях приближаването към щанда на някаква жена. Коя ли беше, стори ми се позната. Извади от чантата си розова бродирана кърпичка. Разтвори я и извади някакви накити, които не се различаваха ясно, май пръстен, колие и обеци. Мъжът ги пое и бавно вдигна във въздуха. Накит с червен камък, не, бяха два, мъжът ги огледа.

- Да не би - промърморих развълнувано. - Да не са обеците? „Рубинените очи“?

Никой не отговори и пак се вгледах в екрана. Мъжът взе обеците и тръгна към везната. Жената го последва от другата страна на щанда; когато вървеше, едрите и бедра личаха дори под евтиното манто. Внезапно лицето и изникна в паметта ми... Зелени очи с безсрамен поглед...

- Фазилет! - извиках. - Чистачката в дома на Нюзхет. Тя ли е взела обеците?

- Не само обеците - отговори Невзат и изключи телевизора. - Взела е и колието. Тоест правилно си спомняте. На шията на жертвата нямаше колие.

Мисълта ми отново се обърка.

- Ами снимката във вестниците... Там имаше колие. А и вие сте го намерили. Вчера Зейнеп държеше „Рубинените очи”...

- Защото Фазилет се е уплашила да не я пипнат и отново се качила горе. Обеците може и да не се забележат, но изчезването на големия гердан би привлякло вниманието. Естествено, нито вие сте я видели, нито тя вас...

- Значи е дошла в апартамента след мен?

- Да, изпаднала е в паника как да се отърве...

- Но аз затворих вратата, как е влязла?

- Имала е ключове: тя е чистела апартаментите и на Сез-гин, и на Нюзхет, а понякога и готвела - поясни Невзат. - Ко-гато не открила ножа за писма, се разтревожила. Сложила колието отново на шията на Нюзхет и напуснала апартамента... Естествено, пак оставила вратата открехната... Сметнала, че по този начин може да се приеме, че е влизал чужд човек.

Ударих с юмрук лявата си длан.

- Сега става ясно защо Сезгин каза, че вратата е била отворена... Кражбата на Фазилет е объркала всички.

В очите на Невзат отново се появи присмехулен блясък, дали пак нямаше да ме подиграе?

- Професор Мющак, разбирате ли какво говоря?

Двамата млади полицаи се разсмяха, а аз ги гледах тъпо.

- Разбирам естествено, какво има за неразбиране, Фазилет е крадла. Откраднала е гердана от шията на мъртвата Нюзхет. Много лошо... По-добре да не го беше правила, но това е млада жена... Сигурно червените рубини са я омагьосали... Не е могла да се сдържи...

Невзат отегчено поклати глава.

- Да, не се е сдържала... Но не само е откраднала, а е извършила и престъпление заради тези омайни рубини...

- Какво! - възкликнах. - Кой е извършил престъпление?

- Ама защо не разбирате, професоре? - избухна накрая Али. - Тази жена, Фазилет...

- Фазилет? Тоест... - така се развълнувах, че се страхувах да вярвам на ушите си. - Тя ли е?

- Да - присъедини се и Зейнеп към груповото убеждаване на глупака Мющак. - Фазилет е убила госпожа Нюзхет... Първо е откраднала „Рубинените очи“. Нюзхет не разбрала. Чак до вечерта, когато ви е поканила. Тогава и Фазилет е била там, помагала в приготовленията... Вероятно стопанката е решила да си сложи „Рубинените очи“, за да ви се хареса. Закачила гердана, но не открила обеците. Защото Фазилет няколко дни преди това ги продала в бижутерията на „Капалъчаршъ“. Госпожа Нюзхет я притиснала да си признае, понеже в този дом друга жена не е влизала, и я заплашила със затвор. Фазилет се уплашила, грабнала ножа за писма от масичката и го забила в шията на Нюзхет...

В хола на старата ми любов видях не тази прелъстителка, а червенокосо момиче с дръпнати очи. Ето, то забиваше ножа за писма в шията на Нюзхет въпреки крехкото си тяло... Сетне с изгарящ страстен поглед издърпваше гердана от шията и... Защо виждах като малко момиче тази жена с коварен поглед? Каквото и да съм видял, важното беше, че Фазилет е убийцата. Не е за вярване. За момент се усъмних. Да не би тези трима полицаи да се бяха наговорили за някакъв измислен сценарий? Може би искаха да припишат убийството на онова младо момиче, за да отърват мен.