Ахмед Юмит - Убийството на султана

Ето защо не отговорих на кое от кое по-красивите ти и изящни писма. Въпреки че прочетох всяко едно по няколко пъти и нито веднъж не успях да сдържа сълзите си, не ти отговорих. Защото за мен любовта беше свършила, но не и ти... Не казвай веднага, че са глупости, чакай, не се ядосвай... Наистина те обичах... Де да беше винаги до мен... Да бяхме живели все заедно. Не като по-голям брат, а като приятел, като стар другар... Не подценявай това, обикновено добрият приятел е много по-ценен от онзи, в когото сме лудо влюбени. Естествено, наясно съм, че не можехме да останем само приятели, защото все още беше влюбен в мен. Как казваше Тахир Хакъ... „Любовта убива приятелството.“ Ти беше влюбен в мен и аз го приемах като съдба, като предопределение... Може би смяташе, че така ще бъде вечно... И което е по-лошо, успя да убедиш и мен. Вероятно това е повод за гордост за жените, но аз се измъчвах... Толкова беше щедър и непринуден - имам предвид случая с „Рубинените очи“. Които ми подари... Нямаш представа колко бях потисната... А бижуто беше великолепно. Обеците станаха най-любимият накит в живота ми... Да, действително изпитвах адски мъки и се отвращавах от себе си. Ето защо не ти писах... Затова не те и потърсих и въпреки че ми беше мъчно, не пожелах да се видим... За да не страдаш... Може да съм безсърдечна, егоистична и дори цинична, но повярвай, че в тези редове съм напълно искрена...

Младостта остана твърде далеч. Страстите, амбициите, ревността, направо казано - похотта - отмират едно по едно. И човек неволно се вглежда в миналото... Неволно мисли за него. Кой присъстваше в живота ми и кой остана в него. Не отричам, че след теб имаше други мъже; някои обичах истински, и то лудо, но ако на смъртния одър ме попитат кого не съм забравила, без да се колебая ще отговоря - Мющак: вероятно най-много съм обичала онзи чудак, криещ кристално чисто сърце в огромното си тяло.

Все още не съм сигурна, че ще изпратя това писмо... Но ако го прочетеш някой ден, бих искала да ми простиш... За-щото най-голямата злина в живота си причиних на теб. При това без да го желая... Жалко, но успях да го направя. Най-позорният и най-жестокият ми успех... Моля те да ми простиш, да ме пощадиш поне малко в името на хубавите ни спомени... Дали ще го чуя някой ден от теб? Не смея дори да си мечтая. Но ако чудото се случи, ще бъда най-щастлива на света.

Прегръщам те с обич, моя голяма любов, истински приятелю, стари другарю...

Невярната ти султанка, на която даде повече, отколкото заслужаваше:

Това беше написала дума по дума старата ми любов. Разбира се, че и простих; щях да го направя, дори да не беше написала това писмо и да не бях го прочел. Не можех иначе... Ако успея, оттук нататък ще живея, както ме съветва. Няма да опитвам да се променя. Ще се отдам на живота като дервиш... Не мога другояче... Съпротивата е болезнена и най-важното - не съм толкова смел. „Всеки трябва да опознае себе си - казваше покойният ми баща. - Това е първото условие за добродетел-ност. Добродетелните граждани не бива да се самозалъгват, за да не разочароват обществото.“ Обществото ли? Аз не съм полезен за себе си, та какво остава за другите... Но все трябва да се започне отнякъде. От опознаването на себе си...

Нюзхет беше права и за друго. Че никога няма да я забравя. С удоволствие щях да продължа да живея с призрака и, с който бездруго бях свикнал от двайсет и една години. Имаше ли значение, че повече няма да се видим, след като прекараните с Нюзхет незабравими мигове ми стигаха, та и оставаха... Единствено съжалявах, че не можах да изпълня последната и воля. Да, тялото и не беше изгорено. Поради много проста причина... В нашата страна няма крематориуми. Трябваше да отидем някъде в Европа, но Сезгин не се съгласи. „Всяка коза за свой крак, господин Мющак... Какво ще си кажат съседите“, рече и се измъкна от отговорност. А аз винаги съм помнил завета на младата Нюзхет: „Когато умра, посадете виолетки на гроба ми... Разноцветни виолетки.“ Може би заради това много не упорствах да се изпълни последното и завещание. Така засадих морави виолетки на гроба и в Еюб. Все още не са поникнали, но ей сега, щом се стопли, ще се изпълни желанието на старата ми любов. И все пак нещо липсваше... Затова днес дойдох на нос Дил... Щом не мога праха и, поне любимите и виолетки да разпилея в морето...

А Сезгин нямал връзка с убийството. Поне не пряка. Отношенията му с Фазилет датирали отдавна. Още преди тя да се омъжи. Това била и причината да се върне от селото на мъжа си - позната история... Но Сезгин никога не я оценил... Дори като любовница не значела нищо за него, горкичката. Някаква женска, с която да задоволява мъжките си страсти... А може точно заради това, от омраза към Сезгин е убила Нюзхет? Може би не само за пари, а за отмъщение да е забила в лебедовата шия на султанката ми ножа за писма с туграта на Завоевателя на дръжката...