Ахмед Юмит - Убийството на султана

- Това хипотеза ли е?

Тонът ми беше почти обвинителен.

- Успокойте се вече, професоре! - каза съвсем спокойно, обратно на нервността ми и почти мило Невзат. Мога да твърдя, че в погледа му имаше дори обич. - Никаква хипотеза, говорим за реалността. Вие не сте убиец. А и Фазилет си призна... Дори да не беше, пръстовите отпечатъци по „Рубинените очи“ и петната кръв по дрехите и са достатъчно доказателство за вината и.

Онова червенокосо момиче с дръпнатите очи и липсващи два предни зъба ми се усмихваше виновно през мъглата... Чак я съжалих.

- Сигурни сте, така ли? - повторих. - Онова момиче ли е убило Нюзхет?

- Сигурни сме, разполагаме с нужните улики, а и убийцата си призна - отговори Невзат, без да сдържа усмивката си. -Само вие не сте убеден. Да не съжалявате, че сте пропуснали възможността да я убиете?

Чувствата ми бяха объркани: от една страна - радостна възбуда, от друга - ужасен срам...

- Не, не, не исках да кажа това. Много съм ви благодарен... Измъкнахте ме от голяма заблуда... Задължен съм ви... Но това си е шок... Мислейки се за убиец, някой друг... И то най-невероятният... А и онези часове на амнезия... Следователно съм убивал времето по улиците.

Невзат леко се изсмя.

- Да, единственото, което сте убили, е времето. А и Фази-лет е имала връзка със Сезгин... - каза многозначително.

- Да не би и Сезгин... - рекох. - И той ли е замесен?

Опитният полицай реагира предпазливо.

- Не знаем... Но допускаме и тази вероятност. Може би е искал да се отърве от леля си посредством Фазилет. Понеже той има най-голяма полза от смъртта и... - и ме изгледа многозначително. - Точно както най-голяма полза от смъртта на султан Мехмед Завоевателя е имал Баязид II...

Сега аз се изсмях. Дори опитах да се пошегувам с главния комисар вече като човек, спокоен за спасението си.

- Надявам се, че ребусът около смъртта на Нюзхет няма да остане нерешен петстотин и повече години като този на Завоевателя...

Нашият любител на историята главен комисар веднага изплю отговора:

- Не се безпокойте, професоре, по това дело няма да има скрито-покрито. А и ние, полицаите, сме доста по-напред от вас - историците. Докато вие още не знаете дали Завоевателя е бил отровен или не, ние вече заловихме убиеца...

- Това не е трудно за доказване - не издържа да се намеси в професионалния разговор красивата криминоложка. - Един косъм или част от нокът стигат да се разбере бил ли е отровен или не. Обикновено токсикологично изследване...

Невзат въздъхна, знаейки колко опасна може да се окаже тази идея, така нехайно подхвърлена от Зейнеп...

- Токсикологичният анализ не е най-важното, Зейнеп, въпросът е дали хората искат да научат истината...

„Най-позорният ми успех "

Вървяхме сред червеникавите борове, под краката ни хрущяха изсъхнали иглички и тук-там шишарки... Малката ръка на любимата ми в огромната ми шепа. Носех на гръб плажните чанти на двама ни, Нюзхет беше обута в къси, циганско пембе-ни шорти, с бял шал на сини точки около врата. Беше или началото на юни, или краят на септември... Най-хубавият сезон на Бююкада. Приятната влага на Мраморно море по кожата ни... Въодушевени... Щастливи... Вървим към морето. Към онази тъмнозелена скала накрая... Окъпаният в слънце нос Дил, обляната в слънце скала...

Не, нямаше слънце, единствено сивкава светлина в студения следобед... Снегът отдавна се беше стопил, но още всичко беше мокро... Борови иглички в калта, тук-там шишарки, ято гладни гларуси над отсрещното възвишение и след тях предвещаващото беди гарваново грачене... Нито Нюзхет е до мен, нито малката и ръка в шепата ми... Само букет виолетки... Разноцветни, каквито обичаше... Долавям слабия им аромат. И тъжната песен на скитника вятър. В ума ми запаметеното наизуст от непрекъснато препрочитане последно писмо на Нюз-хет...

Здравей, Мющак,

Зная, че много закъснях и трябваше да ти пиша далеч по-рано. Не можах. Ще бъда откровена, не че не можах, не го направих. Страхувах се да не те обнадеждя, да не те разочаровам отново, да не те обидя... След толкова много години хващам отново химикалката с надеждата, че и ти си се променил...

Погледнато отстрани, не прилича на грешка; имам предвид напускането на Истанбул и заминаването ми за Чикаго... Да, мисля, че постъпих правилно, идвайки тук - от моя гледна точка, разбира се... Може би трябваше да се срещнем очи в очи. Но не смятай, че не съм го мислила. Да оставя два реда и да напусна Истанбул като беглец... Приемам, че се отнесох отвратително. Позорно... С неуважение както към теб, така и към себе си. Дали ще повярваш, ако ти кажа, че до слизането от самолета имах угризения на съвестта? Трябваше да поговорим. Трябваше да ти обясня, че тази връзка повече няма бъдеще... Че бракът ни би бил катастрофа... Че накрая някой от двама ни щеше да влезе в лудницата или да убие другия... Вероятно ти щеше да си убиецът, а аз - жертвата... Но трябваше доста да се постарая, за да те докарам до убийство. Защото си толкова добър... Де да не беше. Да беше като всички останали. Като обикновените хора - егоист, неверен, безчувствен... Жалко, че не си такъв... Като казвам жалко, имам предвид, че съжалявам теб, а не себе си... Ти винаги ще допускаш да те обиждат, точно както постъпих аз. Не казвам да се промениш, знам, че не можеш. Вероятно ще се ядосаш за момент, временно ще ти падне пердето, за миг омразата ще те стисне за гушата, но никога няма да скръцнеш със зъби, няма дори гневно да вдигнеш юмрук. Ти не можеш да удариш никого, не можеш никого да укориш, камо ли да напсуваш... Не, недей се опитва, дори да искаш, не можеш да се промениш... Всъщност това най-много обичах в теб. Невинност и липса на меркантилност, с което другите не могат да се похвалят... Но ето че денят дойде и за съжаление всичко свърши... Не ти, аз се промених. Вероятно не защото съм лоша, а от егоизъм или досада... Наистина съжалявам, но свърши. Сигурно трябва да кажа, че се опитах да избягам от усещането за края, за да не те нараня и наскърбя. Всеки ден си внушавах, че любовта ми към теб е още жива. Дори повярвах в брака ни. И нещастната ми майка дори се надяваше лудата и дъщеря да се вразуми... Но ето че не стана, не можах да го направя. Повярвай ми, Мю-щак, опитах, но не се получи. Вероятно ти не разбра, че тази връзка ми дотежа... Най-страшното е, че ти дотолкова живееше в измисления си свят, толкова вярваше във връзката ни, че не се осмелих да ти призная края и.