Ахмед Юмит - Убийството на султана

Оглеждаше се наоколо, изправен в средата на стаята. Какво ли търсеше? Не след дълго се отправи към бюрото. Вдясно на компютърната клавиатура лежеше малка стара книга на издателство „Варлък“: „Кройцеровата соната “ на Толстой. Взе я в ръце. Извади лъскавия предмет, който бях поставил сред страниците като белезалка: сребърния нож за писма със султанската тугра на дръжката... Без да се замисли, го пъхна в страничния джоб на сакото. После постави отново върху бюрото „Кройцеровата соната “, но върху разтворените страници. Обърна се и отново тръгна насреща ми, но сега реагирах светкавично и се дръпнах, за да не мине през мен. Забързано излезе от кабинета. Последвах го. Нямаше да го оставя, щях да вървя подире му където и да отидеше, беше се спасил от затвора на тялото, но не и от мен.

Излязохме заедно от блока. Заедно, но той отпред, а аз на няколко крачки зад него. И още нещо невероятно: слънцето, греещо при събуждането ми, при излизането навън се беше скрило и вече притъмняваше. Дори леко прехвърчаха първите вестител-ки на предстоящия снеговалеж. Бързо се шмугнахме сред полетелите снежинки. Аз вече бях влязъл в крак с бързия му ход... Но най-много се изненадах при преминаването на булевард „Ба-харие“ - когато видях обърнатото си отражение в голямата витрина на магазина за европейски дрехи, изникнал на мястото на историческата сладкарница. Бях облечен точно като човека, дето вървеше няколко крачки пред мен. И като казвам човек, се чувствам особено. Онова същество или образ, или каквото и да било беше част от мен, каква ти част, същинската ми душа. Изведнъж се обърках, ами ако беше обратното? Ако той беше истинският Мющак, а аз - неговият дух? Не, след като мислех, значи че аз бях истинският. Мисля, следователно съществувам... Охоо, философите материалисти още преди стотици години бяха оборили тази теза. Ако не съществуваш, не можеш да мислиш. Добре, но не трябваше ли точно поради това аз да съм истинският Мющак? След като мисля, сигурно съм аз... Или пък понеже съществувам, аз съм мислещият? Олеле как се заплетох, никога не съм ги разбирал тия философи... Веднага прогоних от ума си налетелите ме въпроси. Съсредоточих се върху душата беглец, почти летяща по тротоара. Ходеше точно като мен, леко прегърбен, с предпазливи крачки. Вървеше по пътеката към крайбрежието, дори спираше да поздрави познатите продавачи.

Ето го и Кадъкьой... Младежите, мотаещи се пред театъра... Пристанището, което дори в този студ бръмчеше като кошер... В последния момент пристигнахме за корабчето в 18:00... Той пусна жетон, аз минах гратис, но той се държеше като беглец. Седна до прозореца на последния ред в салона, та никой да не го вижда и заприказва. Аз се настаних насреща му. Беше вперил поглед в морето и не се интересуваше от нищо друго - нито от кораба, нито от пътниците: от нищо друго освен морето... Морето под снежното небе... Яркозелено... Не, пепеливо... Може би малко по-светло... Не, не светло... Пепеливо... Цветът на безцветието, символизиращ пределността на живота и отчайващата рутинност... През цялото ни кратко пътуване не откъсна ни веднъж поглед от този безцветен цвят...

Корабчето бавно приближи пристанището на Каракьой... Вятър, навяващ снега... Развълнувано море, люшкащ се кораб... Добре че капитанът беше опитен, та накрая хвърленото към пристанищния работник дебело въже успя да се намотае около стълба. На пристана - чакащи хора, загърнати като нас в топли палта, манта и шуби... Стъпихме на сушата сред безименни, неизвестни и нетърпеливи съотечественици, безразлични и към себе си, и към града си... Площадът на Каракьой беше затрупан от сняг. В единия му край - управлението на пристанището... Зад него като призрак се издига многоетажен паркинг. И след дълго чакане в единия край на призрака най-сетне мързеливо довлякло се такси. Той седна отзад, а аз - до него. Непрекъснато дрънкащ шофьор, чийто дебел врат виждахме и срещахме погледа на тъмните му очи в огледалото за обратно виждане... Човек, нямащ представа с кого разговаря... Пътуване, продължило близо час... Моята ръка на коляното, а неговата - в джоба, стиснала дръжката на ножа за писма, с показалец върху туграта на султан Мехмед Завоевателя...

Слязохме от таксито в началото на улица „Ханъмефенди“. Той плати на шофьора, защото това си беше неговото приключение. Без да се интересува дали го следвам или не, тръгна по улицата, затъвайки в снега. Аз по него, разбира се. Минавайки покрай магазина на Дилли, внезапно спря. Обърна се и в очите му се появи нещо като усмивка. Тръгна към магазина. Отвори вратата и влезе, а аз останах да наблюдавам през витрината. Зад щанда стоеше мъж. Неугледен човечец, свил се неуверено в червеникавокафявото си яке. Лице с увиснали бузи, мрачен поглед над голям червен нос. Посрещна нашия беглец много учтиво, сякаш го познаваше отдавна. Не знам какво каза на-шичкият, но мъжът мина зад щанда, свали шишета бира от рафтовете и уви нещо. Последно видях нашият да подава карта на продавача, но после внезапно хукна към вратата. Изскочи навън с празни ръце, изоставяйки покупките... Сякаш втренчен в нещо, бързо се отправи към блока „Сахтиян“.