Кэтрин Сатклифф - Чародей

Две въжета, закрепени с пружини, бяха прекарани отстрани между предния и задния колесник. Сбруята бе от тънка кожа, облечена с коприна. Седалката за водача, тапицирана с кадифе, висеше върху кожени каиши. Лагерите на колелата бяха от бронз; над тях имаше кутийки със смазочно масло. Захапката на юздата беше малка, дървена, подсилена със стоманени пружини, както бяха подсилени повечето части на колесницата. Но всичко бе толкова леко, че Тадеус го носеше без усилие.

Миракъл забеляза още един сандък. Зарови из него и извади дрехите за кочияша: бял сатенен жакет, черна кадифена шапка и червено копринено трико.

— Често ли има състезания с колесници — запита тя незаинтересования Тадеус.

— Не — отговори той и се пльосна отново върху сеното.

Миракъл усети, че ентусиазмът й се изпарява, но той отново привлече вниманието й с думите:

— Веднъж месечно. Първата неделя от всеки месец, милейди. Отвъд улицата, в парка — Очите му се разшириха и той поклати глава: — Няма отново да се покатеря на тая чудесия. Преди два месеца едно момче загина, тъй като проклетата колесница се блъсна в някакъв камък и се преобърна. Когато успяха да усмирят коня, от него не бе останало достатъчно за едно прилично погребване.

Миракъл прехапа устни, прекара ръката си по коприната и погледна дорестия кон, който размахваше опашка срещу мухите.

— Нямах предвид ти да караш — обясни замислено тя и се усмихна.

Той обърна глава, загледа я и скочи като на пружини.

— Няма да го направите, милейди! Не бива!

— Бива! Мога! И ще го сторя, Тадеус! А ти няма да обелиш и дума никому.

— Мери! Мери, събуди се. За Бога, какво ти става?

Миракъл с усилие отвори очи. Негова Светлост я хвана за раменете и се вгледа в лицето й. Зад него Етел и Гертруд сновяха разтревожено. Ели мачкаше кърпичката си и гледаше ту нея, ту Солтърдън.

Той я хвана за брадичката, килна главата й и я изгледа яростно.

— Откога, по дяволите, започнахте да спите през деня — запита той. — Забравихте ли, че имаме места за матинето? А после трябва да вечеряме с граф Фаншо и съпругата му.

— Матине? О, аз… Не, разбира се, че не съм забравила. Как бих могла да забравя нещо тъй важно като матинето — измънка тя под нос.

Като забеляза пълната вана с отдавна изстинала вода, Миракъл се намръщи.

Солтърдън седна и облегна лакти на коленете си.

— Искам да поговоря с Миракъл насаме, моля — заяви с най-властния си тон той.

Етел и Гертруд направиха по един малък кникс и се изнизаха от стаята. След моментно колебание Ели ги последва.

Солтърдън стана и закрачи с ръце в джобовете. Изисканият му вълнен редингот в тъмнозелено се бе заметнал под китките.

— Чакам — каза той, без да си даде труда да я погледне.

Загърната само с халат, тя се беше опитала да се приготви за следобеда с годеника си и приятелите му, но се бе почувствала сънлива и бе решила да подремне, преди да влезе в горещата вана. Сега Миракъл спусна крака от леглото и седна.

— Е! — изръмжа той.

— Моите извинения — рече тя и потули с длан прозявката си.

— Вашите извинения? Как предлагате да обясня тази обида на Фаншо? Графиня Фаншо организира тази вечер във ваша чест, за да може да ви представи на някои от нашите по-влиятелни приятели.

— Не е необходимо да използвате този тон, сър. Аз не съм дете — възрази тя.

— Нима? Не оставихте у мене такова впечатление през последната седмица. Вие наистина се държахте през цялото време като непослушно дете, Мери. Упорито отказвате уроците с Ели. Два пъти идвах да вечеряме заедно, а вие останахте да спите в леглото. Бих искал да получа някакво обяснение.

Отвръщайки на погледа му със същата войнственост, тя заяви:

— Обичам да спя.

— Повече, отколкото моята компания, предполагам.

— Повече, отколкото вашите аристократи, Ваша Светлост, и вашите безкрайно скучни пиеси. — Тя стана от леглото и добави: — Истината е, че предпочитам да изора цяла нива със собствените си ръце, отколкото още една вечер да умра от скука, слушайки как Мадам Опера пищи, изчерпвайки до дъно белите си дробове.

Той повдигна вежди. Този път и двете. Не беше сигурна дали веселост или оскърбление проблесна в сивите му очи. Като се обърна на пети, той сключи ръце на гърба си и отиде до прозореца да събере мислите си.

Миракъл прехапа устна и се загледа в широкия му гръб, в тъмната коса, която свободно се виеше върху яката на редингота му. Подтикът да го прегърне бе по-силен от нея. Дори в яда й неговото присъствие я обсебваше. То разпръскваше раздразнението и объркването й като лека мъгла.