Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Похотта не ми се струва голямо прегрешение, когато човек е виждал изкормени хора с изтекли вътрешности. В Библията не е ли казано „Не убивай“?

— Ти да не искаш да спориш с мен по въпроси от теологията, тамплиере? Чуй ме внимателно, човек невинаги може да е милостив. Не прогонва ли Бог търговците от храма? Не е грях да отървеш света от греха.

— Познавам греха, когато го видя. Знам, че е грях, когато човек съсича друг и продава децата му в робство, независимо дали жертвите са франки или сарацини. И как едно бебе може да е зло? Родило се е в мохамеданска вяра по Божия воля, нали? Ами християнският рицар, който отсича главата на бебето, след като е изнасилил майка му и е съсякъл тялото й? Той направо в Рая ли отива? Това ли са справедливостта и истината Божия?

Жосеран дръпна здраво въжето на камилата и се покатери на врата й. Издърпа се и се настани на коравото дървено седло. Предпочиташе изтезанието на слънцето и друсането върху гърба на камилата пред възгледите на благочестивия.

Равнината беше вече изцяло оранжева, състоеше се от заоблени редящи се дюни от дребни песъчинки, които се промъкваха в ушите и очите им и оставяха фини проблясващи слоеве върху дрехите и кожата им. Великата пустиня се ширеше пред тях и те бяха погълнати от съкрушаващо сърцето мълчание.

Залезът хвърли черни сенки върху дюните. Камилите коленичиха в пясъка, ревяха, оголваха зъби, докато Едноокия махаше товара им. Въжетата бяха протрили до рани вратовете на животните, раните бяха загноили, а някои и живясали. Нищо чудно, че бяха толкова злонравни, помисли си тамплиерът.

Жосеран и Уилям отидоха да събират аргол за огъня. Жосеран чу стенание, а когато погледна, видя Уилям да гледа с отвращение ръцете си. Откритият от него аргол не бил изсъхнал на слънцето. Всъщност се оказал съвсем пресен.

Един от татарите видя грешката му и избухна в смях. Другите се присъединиха към него.

Уилям избърса камилските изпражнения от ръцете си в измършавялата задница на Сатана. Камилата изрева възмутено от грубото му отношение и се опита да го ухапе. Уилям се махна. За достойно оттегляне нямаше място, нямаше нито дърво, нито скала, под които да се скрие, и затова продължи да върви.

— Върни го — каза Хутлун на Жосеран. — Скоро ще падне нощта. Ще се изгуби в пустинята.

Жосеран тръгна след него. Но чувството за самосъхранение на Уилям не беше толкова слабо, колкото тя предполагаше. От мястото, където бяха камилите, се виждаше къде е спрял. Стоеше на колене, свел глава.

— Бог иска прекалено много от мен — каза той, когато Жосеран се приближи.

— Само малко смляна трева, братко Уилям.

— Не става дума за мръсотията по ръцете ми. Гърбът ми сякаш е разпънат, задните ми части горят, всяка кост в тялото ми е изтощена. Как можеш да издържаш?

— Аз съм рицар и войник. Очаква се от мен да издържа.

— Засрамваш ме — измърмори той.

— Пък и — добави Жосеран — имах жена онзи ден. Това е добре за духа.

Друг лек на монаха не му и трябваше.

— Да ми прости Бог — програчи Уилям и скочи на крака. — Безочлив си до безобразие, тамплиере! Мърсуваш, богохулстваш и ще отговаряш за еретичните си възгледи, когато се върнем в Акра! — Профуча покрай Жосеран с налудничав поглед в очите. — Добре, езичници такива! — извика той, когато се върна отново при кервана. — Отивам да събера още лайна за вас! — Размаха ръце над главата си като луд. — Всички ще се заровим в лайна!

Мръсно селище с къщи от плет, измазан с глина, но рай за онези, които бяха прекарали изминалите няколко седмици в пътуване през покрайнините на Такламакан. Кошарите на хана бяха препълнени; камилите си почиваха, легнали на коремите си, с присвити под себе си предни крака, наблюдаваха отвисоко и с омраза човешките си мъчители, докато последните ги разтоварваха. Имаше и няколко магарета, може би и дузина коня, част от голям мохамедански керван, тръгнал на запад с товари от коприна и чай от Катай.

След като се увери, че собствените й камили са настанени както трябва за нощуване, Хутлун тръгна от кошарите към селския пазар от сергии с опънати над тях чергила, водена от уханието на подправки и печени меса.

Жосеран извика към нея и я последва тичешком. Тя се подвоуми. Знаеше, че другите шушукат помежду си заради времето, което прекарваше с него. В крайна сметка тя беше принцеса и шаман и те я укоряваха заради свободното и дружелюбно поведение към варварина.

В пещерата Жосеран беше признал, че иска да я има, а на нея желанието му не й се стори неприятно. Но представата да го има за съпруг беше толкова немислима, че беше чудно как изобщо се забавлява с нея дори само във въображението си. Той беше мъж, толкова различен на собствената й природа, с толкова противоречия в душата си, че й се струваше невъзможно да открие някога покой. Как би могла която и да е жена да обича подобен мъж, дори да й е позволено?