Колин Фальконер - Пътят на коприната

Жосеран потрепери и улови кръста на врата си.

— Духовете са самотни — каза Хутлун. — И търсят други души, които да се присъединят към тях.

— Да се присъединят.

— Издебват керваните, които прекосяват пустинята. Някой пътник, който изостава от групата си и чува шума на копитата, втурва се през дюните в посоката, от която идват, и не спира да ги преследва. Но колкото повече бърза, толкова повече звуците бягат от него, примамват го навътре сред пясъците. Докато разбере, че това са пясъчни духове, вече е безнадеждно изгубен и става плячка на пустинята.

Вятърът набраздяваше повърхността на водата.

Жосеран отново го чу, тропотът идваше толкова отблизо, че този път си представи как цяла войска изведнъж изниква на билото на най-близката дюна. Изведнъж шумът изчезна във вятъра.

— Видях и чух такива неща през това пътуване, че когато се прибера, никой няма да ми повярва.

— Още много чудесии те очакват, Жос-ран.

— Има ли още много път?

— Вече не е толкова далеч. До пълнолуние ще съзреш лицето на хана на хановете.

— Само толкова ли остана?

— Не ти ли стигна пътуването? Планините не бяха ли достатъчно високи, пустинята прекалено малка ли ти се стори?

Той не й отговори.

— В Кумул ще разменим камилите за коне и ще поемем на север към Каракорум. Ще засвидетелстваш своята вярност на Великия хан и после ще се върнеш в Християнство.

— Не съм тук, за да засвидетелствам вярност на твоя хан.

— Не си, но ще го направиш.

Пеещите пясъци отново се обадиха, този път всеки звук приличаше на глас, който се извисява като григорианска песен в църква. Сега вече разбираше защо някой би тръгнал след тях.

— Не бързаш ли да се прибереш при своите? — попита го тя.

— Част от мен не иска това пътуване да свършва.

— Всяко пътуване има своя край. Само вятърът и водите никога не се спират — Хутлун въздъхна. — Казват, че вятърът всеки ден носи пясък, но той никога не изпълва езерото и то никога не променя формата си. Ти мечтаеш за победата си над сарацините; в Каракорум други мечтаят да са хан на хановете. Дните минават, вятърът вее, човеците умират, империите падат. А това езеро продължава да стои тук, същото, каквото винаги е било, като пустинята, степите и планините. Вятърът набраздява повърхността му и пясъците пеят. И всички хора отиват в забвение.

— Глупаци сме, щом не улавяме всеки момент, който ни се дава.

Тя стоеше на ръба на езерото, силуетът й се очертаваше на лунната светлина. На колко години си, запита се той. Осемнайсет, двайсет? Притежаваш безочието на марсилска проститутка, дързостта на кралица и ум на философ. Не съм срещал друга като теб. Чудя се какво ли е тялото ти и какъв плам пазиш за съпруга си? Чудя се дали мога да се изгубя в теб, дали можеш да си сърцето, което да уталожи терзанията ми?

— Защо ме гледаш така втренчено? — изведнъж го попита тя.

— Мислех си колко си красива.

Всъщност не можеше да я види в мрака. Красотата й беше съхранена в ума му, екзотичните й очи с форма на бадем, кичур коса, измъкнат от вятъра, обветрената й кожа.

— Ухажваш ли ме?

— Щях, да можех.

— Защото ме имаш за красива ли? Каква полза има жената от красотата? Тя отдава свободата си за юртата на съпруга си и кръвта на децата си. Жребецът се качва на кобилата си и е задоволен. Той продължава да е свободен. Красивата кобила е уловена в плен от малките си. Не проумявам защо хубостта, която виждаш у мен, е чак такъв прекрасен дар.

— Ако една жена не е създадена да бъде съпруга, защо тогава Бог й е дал мляко?

Хутлун се приближи. За един луд миг той си помисли, че това екзотично създание може би ще го целуне.

— Само ако камшикът ми беше у мен — прошепна тя.

— Какво щеше да направиш? Да ме бичуваш? Или да ме подложиш на изпитание, ставам ли за съпруг?

— Три удара и си на земята — отсече тя и се завъртя, остави го сам с призива на сирените от пустинята.

Дните и седниците бяха безформени, безкрайни, монотонността на пътуването се нарушаваше само от едва доловимите промени в пустинния пейзаж и времето. Една сутрин денят започна топъл и със синьо небе, до обед то беше покрито с облаци и вятърът превърна хоризонта в непроницаема жълта мараня. Бурята трая един час. Следобед небето се проясни и пустинята отново се превърна в пещ.

На следващата сутрин се събудиха с лед по брадите.

Плоските джеби камъни отстъпиха на пясъка, който течеше като разбиващи се вълни в голямо море и пред погледа им вятърът променяше неговите форми. Дюните се простираха, докъдето погледът им стигаше, някои бяха високи като стените на Антиохия.