Колин Фальконер - Пътят на коприната

Той се приближи и Хутлун видя, че държи нещо под наметката си.

— Искаше да видиш една от нашите книги — каза той.

— Свещената ви книга ли? Носиш ли я?

Той извади Псалтира изпод наметката си. Книгата беше подвързана с дебела, черна и корава кожа, отгоре беше гравирана със златен шрифт.

— Написана е на език, който се нарича латински. Тези стихове са химни във възхвала на Бог.

И преди беше виждала подобни съкровища; баща й притежаваше няколко илюстровани Корана от мохамеданите. Те бяха редки ценности, защото в степите бяха много малко. Чингис хан, говореше се, превърнал нощта в ден, когато запалил книгите в Бухара.

Псалтирът беше покрит с прах от пътуването им, но иначе невредим. Тя отвори наслуки книгата и прокара пръст по страниците. Някои от буквите бяха изрисувани с яркочервено и кралско синьо, с прецизни калиграфски букви, като куфическите надписи върху джамиите на Самарканд, но без тяхното преливане. Имаше рисунки, изпълнени изумително красиво, които й напомниха за рисунките в пещерата, въпреки че не излъчваха същия кипеж и радост.

— Ще я дадеш на Великия хан ли? — попита тя.

— Уилям се надява да разкрие пред него тайнствата на нашата религия.

— Той дори на теб не може да ги разкрие.

Прелисти небрежно страниците на свещената книга и му я подаде.

— Благодаря. Сега всеки един от нас е показал на другия своята пещера.

— Бих ти показал много повече, ако можех. В моите земи има много неща, на които би се удивила.

— Удивявам се на степите, на планините и на реките. Към останалото съм просто любопитна.

— И въпреки това… — подхвана той, но не можа да довърши. Разговорът им беше прекъснат от суматоха, настъпила в кошарите на камилите. Уилям беше проснал Едноокия на земята и го стискаше за гърлото. Едноокия го проклинаше на тюркски, а ръката му търсеше ножа.

Жосеран забърза към тях.

— Уилям? Какво има?

— Този обирджия ми е откраднал Псалтира!

— Никой не ти го е откраднал — рече Жосеран. Подаде му книгата.

Уилям го изгледа слисано. Махна се от камиларя, който се изправи, отупа прахта от робата си и плю в лицето на Уилям, после се отдалечи от тях.

Уилям гледаше над рамото на Жосеран към Хутлун.

— Позволил си й да я оскверни ли?

— Не я е осквернила. Искаше да научи повече за тайнствата на вярата ни. Кой знае? Може би ще покръстиш някого тук.

Уилям грабна книгата от ръцете му.

— По-скоро Дявола бих кръстил! — размаха възлест пръст пред лицето му. — Позволи си прекалено много!

Уилям погледна с чиста ненавист по посока на Хутлун и си тръгна.

Едноокия го наблюдаваше отдалече.

— Циреи да ти израснат в ушите, колкото дини дано — извика след него, — оная ти работа на пиле да стане и да ти изкълве топките!

Жосеран се върна при Хутлун.

— Изглежда, много го обидих. Според него си осквернила свещената му книга.

— Той не се обижда заради Псалтира — отговори Хутлун. — Твоят шаман се ужасява от жените. Виждам слабостта му и той го знае.

— Не се страхува от жените. Просто ги презира — Жосеран се усмихна. — Има разлика.

— Така ли мислиш? — тъжно се усмихна тя и се извърна.

Обаче грешиш, помисли си Хутлун, докато се отдалечаваше. Твоят свят човек се страхува от мен, понеже се страхува от всички жени. Тя беше доловила пукнатината в душата на свещеника в онази първа нощ в юртата на Текудай и макар че не можа да види как ще се случи, знаеше, че един ден този процеп ще се разтвори в пропаст и ще го сломи.

Езерото образуваше съвършен полумесец между дюните, острици и тръстики обкръжаваха равната черна вода. Едра, жълта луна стоеше над руините на храма на брега. Жосеран различи мъждукането на светилник, долови тамяна, който гореше в кадилниците до олтара.

Хутлун стоеше на ръба на езерото, вятърът развяваше копринения шал около лицето й.

— Чуваш ли, Жос-ран?

Той наклони глава и се вслуша.

По пясъка се носеше тропот от копита, викове на ездачи. Ръката му посегна инстинктивно към меча.

— Не заставай нащрек. Това са Пеещите пясъци.

— Обкръжават ни! — извика той.

— Никого няма. Само привидения. Духовете на пустинята.

Той прибра меча си в ножницата и отново се заслуша.

Хутлун имаше право. Звукът беше изчезнал.

— Какви Пеещи пясъци? — попита той.

— Някои разправят, че това бил шумът от вятъра, който духа през безкрайността. Но уйгурите вярват, че там някъде има градове, заровени отдавна под пясъка от напредването на пустинята. Според тях шумовете, които чуваш, са риданията на душите на заровените под дюните мъртъвци.