Колин Фальконер - Пътят на коприната

Помощниците му бяха подредени в нишите из скалата около него, също теракотени, с височина на човек и толкова правдоподобни, че в мрака Жосеран беше на косъм да посегне към меча си.

— Те са просто от глина — измърмори Хутлун и го поведе към една от по-малките пещери, която тръгваше от главното помещение.

В нея беше дори още по-сумрачно и изминаха няколко мига, преди да различи силуетите по таваните и стените. Ахна от удивление. Всяка частица от стената беше изпълнена с рисунки, повечето на този Боркан и неговите сподвижници с усмивки на сатири. Но тук имаше и безчет други фигури, негови поклонници и ангели, както и портрети на крале и кралици в прекрасни дворци, войници по време на война, земеделци, които работят на полята, дяволски музиканти с лютни и флейти. Всички бяха изрисувани с темпера върху слоеве гипс, фантастичен подземен свят от планински гледки и укрепени замъци, небеса като мраморна хартия, изобилстващи от купища демони и чудовища, голи хурии, всичките изобразени с най-фин рисунък в нюанси на черно, кремаво и нефритено.

— Това е… дяволско — прошепна той.

— Не разбираш нищо.

— Славата на монасите на Боркан в подобни изображения ли?

— Картините не са за слава, ами за да покажат суетата на света — отговори тя. — Истинското има на Боркан било Сидхарта. Родил се като велик принц, но един ден изоставил изпълнения си с удобства живот, за да стане монах. Учел, че всичко е преходно, че щастието и младостта са нетрайни, че животът е страдание, а ние сме уловени в безкраен кръг от раждания и прераждания. Ако водиш добър живот, следващото ти прераждане ще бъде по-добро. Ако правиш лоши неща, ще се завърнеш като просяк или може би като товарно добиче. Но едва когато изоставиш всички желания, се измъкваш от безкрайния кръг и стигаш до Рая.

— Да изоставиш желанието ли?

— Цялото страдание е следствие от нашето желание за удоволствия или власт. Погледни — тя прокара пръст по стената, — това е Мара, богът на илюзията. Той нападнал Боркан с нажежени камъни и бури и го изкушавал със злато, корони и красиви жени. Но Боркан знаел, че всички тези призраци не са истински, и не разпилял енергията си.

— Тогава Боркан не е бог, така ли?

— Той е човек, който е открил своя път към Бог. Той разбира Духа на Синьото небе.

Жосеран поклати глава.

— Не знам какво да мисля за всичко това. — Обърна се отново към нея. — Защо ме доведе тук?

— Не знам. Аз самата съм била само веднъж тук. Като младо момиче придружавах баща си до Каракорум. Той ми го показа. Спомних си, докато яздехме, и си помислих, че някак… някак ти би го разбрал.

— Но ти не вярваш в този идол… този Боркан?

— Има много религии и всяка от тях има своите истини. Не, не съм последователка на Боркан. Но не е ли красиво тук?

Тя мисли, че ще разбере. И тя като него тогава е усетила, че ги свързва някаква връзка, някаква неопределена симпатия. Аз съм християнски рицар и тамплиер, а тя е дивачка, татарка, която не притежава нищо от възпитанието и скромността на християнката. И въпреки това, да, тя е права, ние някак се разбираме.

— От тук — прошепна Хутлун.

В следващата пещера фигурите танцуваха и се съединяваха. Жосеран за малко не падна по гръб. Стените бяха покрити с нарисувани съвкупления между мъж и жена. Възбуденият член на мъжа беше внимателно и правдоподобно предаден, неговото съединяване с девицата беше радостно и акробатично. Слънчевата светлина се процеждаше пред тесните проходи и хвърляше златиста аура върху фриза, придаваше искрящ живот на потъналото в сянка любене на идолите.

— Какво има? — прошепна тя.

— Това е Дяволска работа!

— Майсторът просто е изобразил преживявания, подобни на твоята скорошна среща с онази жена и двете й дъщери.

— Греховно е.

— Разправяш ми, че е греховно, а преди две нощи, без много да му мислиш, се отдаде на удоволствията с тези жени. Със сигурност не мога да разбера какво е да си християнин.

Жосеран не виждаше лицето й в полумрака на пещерата, но усети упрека в гласа й.

— Уилям казва, че сексът е работа на Дявола. Онова, което сторих, е грешно.

— Онова, което стори, е естествено. Грешно щеше да е, ако съпругът на онази жена не знаеше какво си направил — тя се обърна към фриза. — Погледни тази рисунка. Виждаш ли? Богът, който толкова безсрамно използва дяволския инструмент, е Шива, богът на личната съдба. Всеки от нас има съдба, казва Боркан, но имаме и избор. — Тя прокара леко пръст по повърхността на рисунките. — Не си ли си представял как и ние се съединяваме, както Шива се съединява със съпругата си? Не си ли мислил понякога за това като за своя съдба? И моя?