Колин Фальконер - Пътят на коприната

Несторианци, изсъска Уилям в сенките в задната част на черквата.

Нестор бил патриарх на Константинопол осемстотин години по-рано. Наред с другите заблуди, той отказал да приеме папата като свой духовен водач — поставили в изолация него самия и неговите последователи от останалия християнски свят и сектата му била принудена да бяга към Персия. Все още живееха там, покровителствани от мохамеданите, както се говореше.

Изглежда, бяха разпространили мръсната си ерес много по-далеч на изток, отколкото предполагаше който и да било в Рим. Сигурно това са християните, за които онзи Гийом Рубрукски беше съобщил, че е видял сред татарите. Това поне означаваше, че някои от тези диваци са чували Христовото име. Сега само трябваше да се поставят тези отстъпници свещеници несторианци под властта на папата и щяха да стъпят сред тези дяволски орди. Успееше ли, щеше да се превърне във велик апостол като Павел.

Свещеникът целуна обкованата със злато корица на Евангелието и зачете литургия на език, който Уилям не разпозна; май не беше нито татарски, нито арабски. Той постави ален плат около бокал и потопи сребърна лъжица за евхаристия във виното, за да раздаде кръвта Христова на своето паство.

Ръцете на Уилям се свиха в юмруци до тялото му. Да види подобна ерес и да е безсилен да я спре, негодувание разкъса душата му. Как може човек да предложи тялото и кръвта Христови без разрешение от папата? Това беше изопачаване на всичко свято!

Но въпреки всичко присъствието на тази църква толкова далеч в земите на татарите беше причина за надежда, ако не за радост. Докато тамплиерът мърсуваше, той, Уилям, поне беше открил цел на своето търсене. Пътят на коприната беше пътят на съдбата му.

Мълчешком се измъкна навън.

Жосеран се събуди рано и тихо се измъкна от леглото. Трите жени лежаха свити една в друга и спяха. На сутринта, както винаги се появи вината. Ще потърся опрощение от брат Уилям , помисли си той. Още тази сутрин ще отида при него.

И все пак , помисли си той, в сравнение с останалите ми грехове този наистина не се брои. Мъжът дойде при мен открито и ми предложи жените си; смяташе го за важна чест. Защо трябва да съм съгрешил, ако съм взел нещо, което открито ми е предложено?

Слънцето още не беше изгряло. Зелените плочи на купола на джамията се появиха сред влажната и кълбяща се мъгла. Мъже с обточени с бяла дантела шапчици на теметата се движеха тихо като призраци из улиците. Забулени жени отскачаха бързо назад да се скрият от очи зад дървените, обковани с гвоздеи врати.

Това беше пъклен свят, напълно чужд за него, все едно беше преминал през кората на земята. Тук, далеч от всички християнски закони, той се луташе без посока в собствените си съмнения. Освободен от правилата и задушаващата власт на Църквата, той за пръв път в живота си възприемаше така ясно себе си.

Праните му дрехи бързо изсъхнаха на сухия въздух. Вървеше през пробуждащия се град към двореца на даругачи. Едноокия вече беше оседлал и натоварил камилите. Когато видя Жосеран, направи неприличен жест с пръста на едната си ръка и палеца и показалеца на другата. Изкиска се и се изхрачи стръвно в прахта.

До кошарите стоеше Уилям, ръцете му бяха свити пред тялото му като на покайващ се.

— Ще чуя изповедта ти, когато пожелаеш.

— Проклет да си, свещенико.

— Бих рекъл, че проклятието е нещо, което би искал да избегнеш.

Жосеран въздъхна.

— Ще дойда при теб по залез. Тогава ще ме изслушаш.

— Благословен да е Бог. Започвах да се опасявам, че нямаш срам.

— Има много неща, от които ме е срам.

Той вдигна дясната си ръка във въздуха:

— Признай пред мен всичко в изповед и може би ще освободя душата ти от всички грехове с тази ръка.

Жосеран поклати глава.

— Ще призная вината си за всичко, което се случи тази вечер, но повече от мен няма да чуеш.

— Искаш ли да страдаш от мъченията на Дявола в пламъците? — изсъска към него Уилям.

Жосеран кимна.

— Може би точно това искам.

Хутлун не му проговори, дори не го погледна. Час след изгрев яздеха в кервана през обгърнатите в мъгла полета по мръсносивия шист на пустинята.

По-късно сутринта спряха в другия край на оазиса, за да попълнят запасите си с вода от последните кладенци. В дрехите му вече имаше пясък, както и в малките бръчици на очите му и в брадата му. Пустинята бързо възстановяваше своето.

Хутлун приклекна до една от калните вади и напълни кожения си мех с вода.