Колин Фальконер - Пътят на коприната

Жосеран продължаваше да се колебае, погледна към Хутлун, която многозначително гледаше в друга посока. Проклета да е. Трябваше ли да се мъчи в немотия в очакване на богатства, които никога няма да види?

В крайна сметка е само мъж, мислеше си Хутлун, докато вървеше обратно към помещенията, където щеше да пренощува. И какво? Собственият й баща си има личен харем, Великият хан на Каракорум има сто жени на разположение или поне така беше слушала. Освен това този Жос-ран е само пратеник от някаква варварска страна, защо да я е грижа къде ще си прекарва нощите и какви кобили ще язди?

И въпреки това варваринът я смущаваше. Преди той да дойде в степите, съдбата й беше ясна. Може би щеше да чака до последната възможност, но знаеше, че един ден трябва да се омъжи за силен и подходящ принц от друг клан и да му роди деца. Това щеше да е животът й.

Преди тя се беше примирила.

Тогава защо сега сърцето й се бунтуваше? Нали не може да обича някакъв варварин? Самата мисъл беше противна. Животът й беше с татарски вожд като нея и в степта, където може да отгледа децата си с вятър в косите им и тревата на степите под краката им.

А ето че проклина уйгуреца и цялото му семейство. Надяваше се жена му да има лице на камила, а дъщерите му да вонят като кози.

Тази нощ даругачи беше организирал угощение в чест на гостите си, но Хутлун не се появи. Когато един от нейните подчинени дойде да я вземе, тя го прогони обратно с добре прицелен ритник. Щом вратата хлопна зад него, той чу как ножът й се заби в дървото на няколко инча от лицето му и си плю на петите.

Сама и в лошо настроение, Хутлун наблюдаваше как сенките пълзят по стените. Изпи три купи черен кумис и заспа непробудно на пода.

Като всички къщи в Гаочанг и домът на мъжа беше изграден от кирпичени тухли. Имаше ханг в средата на стаята, на който да се пече хляб и месо. По стените висяха килими в млечножълто и яркочервено. Сводест коридор водеше към засенен от виещи се лози малък двор отзад.

Съпругата му стоеше в средата на стаята в рокля от домашно предена коприна. Носеше тежки, кафяви тесни панталони, а косата й беше покрита с кафяво було. Дори след пет години въздържание ще е все едно дали ще възседна коня си или нея, унило си помисли Жосеран. Дъщерите й го гледаха, широко ококорили очи. И двете носеха кадифени шапки, които местните наричаха допа, обшити със златна нишка. Носеха красиви гердани от синьо стъкло, а косите им бяха сплетени на плитки, които се спускаха до хълбоците им. Само очертаните им с черен молив очи се виждаха зад булата им.

Домакинята му наля вода от кана и изми ръцете си три пъти, както го изискваше етикетът. Показа му, че трябва да направи същото. Помоли го да влезе.

— Аллах изпрати от Рая ангели за закрилата ни — измърмори тя на дъщерите си. — Погледнете го колко е голям! Ако може да се съди по краката му, трябва да се молим на милостивия Бог да порази и да попари оная му работа, иначе до една сме мъртви? Ами я вижте носа му! Грозен е като умряло псе и се обзалагам, че има обноски на свиня!

Жосеран примигна и се почуди какво да прави. Не искаше да унижава домакинята си.

— Какво каза? — попита я с внезапно обзело го вдъхновение Жосеран. — Хиляди извинения. Получих рана на главата и оттогава слухът ми не е, какъвто беше.

— Говорите уйгурски, така ли? — ужаси се жената.

— Знам няколко думи.

— Майка ми направи комплимент за красивата брада и косата с цвят на огън — изкиска се едно от момичетата.

Жосеран отвърна на усмивката й.

— Благодаря. За мен е чест да съм поканен в дома, където живеят три толкова красиви жени.

Съпругата се усмихна и закима, по лицето й се четеше едновременно страх и облекчение.

— Господарят е много любезен — каза тя. — Тази вечер нашият дом е негов и за нас е чест да имаме такъв господар!

Направиха дастаркан, официална вечеря. На пода постлаха кърпа, жените донесоха плодове и плосък хляб, който наричаха нана. Жосеран седна с обърнати нагоре длани, после ги прекара пред лицето си от горе на долу, сякаш иска да умие лицето си, с което благодари на Аллах за храната и за благословия на семейството. Трите жени го наблюдаваха, удивени, че този варварин знае порядките им.

След това му поднесоха сладко вино и нещо, което наричаха — а той си го преведе — сладолед. Поднесоха му това лакомство в глинено гърне и наблюдаваха през смях, как той поставя в устата си от вкусната сладост и иска още.

Жосеран ги попита как се приготвя това чудо и съпругата му обясни, че се прави от смес от масло и мляко, към което прибавят аромат. След това сместа се държи под земята в избата и се изстудява в лед, който се сече от далечните ледници и се пренася до равнината през зимните месеци.