Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Далеч ли сме от мястото, за което сме тръгнали? — попита я той.

— Защо? Ще ти се да бяхме останали в Гаочанг ли?

Нещо в интонацията й го зарадва.

— Гаочанг ми се стори оазис, пълен с удоволствия.

— Там накъдето сме се запътили — тросна се тя, — има само пустиня.

Профуча покрай него. Жосеран я изпроводи с поглед. Ако беше християнка, щеше да каже, че онова, което я мъчи, много прилича на ревност. Представата, че Хутлун е завладяна от подобно чувство заради него, вля нова бодрост в стъпките му. Тази сутрин с лекота се метна на камилата си и през целия жарещ ден усмивката не слезе от лицето му.

Три седмици бяха изминали, откакто напуснаха Кашгар. Изминаваха вероятно по седем или осем левги на ден, прекарваха нощите си в някой град–оазис или зад стените на кервансарай. Но един следобед Хутлун спря кервана близо до горичка от разкривени тополи и нареди на татарите да направят стан за нощуване в откритата пустиня. Не обясни причината за заповедта си.

— Не разседлавай камилата си — обърна се тя към Жосеран. — Искам да дойдеш с мен.

Камилата му измуча от неправдата, когато Жосеран отново я накара да се изправи. Той последва Хутлун на север през пустинята.

Яздеха през тесен пролом, следваха сухото дъно на потока. Червени скали се издигаха на стотици стъпки нагоре и ги обграждаха. Тихото „сук-сук“ на Хутлун, с което подканяше камилата си да върви, отекваше от стените на скалите. Жегата беше непоносима.

Жосеран вдигна очи и от видяното дъхът му секна. Скалата беше като медена пита от пещери и при отвора на всяка имаше издялани от камък идоли. Приличаха на идолите на Боркан, които беше видял в Кука, и някои бяха с височина три човешки боя. Фино изработените каменни одежди носеха белезите на изминалите векове и се издигаха сред безветрената тишина в пролома.

— В името на светата кръв на всички светци — измърмори той.

Хутлун спря камилата си.

— Не е ли чудо?

— Това ли искаше да ми покажеш?

— Има още — обяви тя. Скочи от камилата и я спъна. Жосеран направи същото.

— Що за място е това?

— Това е долината на хилядата Буда. Монах на име Ло Цун дошъл тук и имал видение за безброй Буда, които се издигат към небето в бляскав облак. И до последния си ден работил за това да превърне в истина видението си.

— Невъзможно е един човек да направи всички тези идоли.

— Имало манастир в другия край на долината. Монасите, които живеели там, посветили живота си на изработването на тези статуи.

— Но как са ги издигнали дотам? Няма път.

— Има, но е стръмен. Ела.

Жосеран я последва, когато тя пъргаво пое по скалите. Почувства се като мечка, която се тътри след газела. Хутлун не спря да си поеме дъх и той не успя да я настигне.

Изчака го на площадка високо на скалата. Челото й блестеше от пот и това беше единственият външен белег за усилията й. Той рухна на колене, едва поемайки си дъх. Когато се съвзе, вдигна поглед към нея и видя на устните й ленива, подигравателна усмивка.

Вси светии, възкликна наум той. Майка й трябва да е била планинска коза.

Огледа се. Гледката беше зашеметяваща: червените скали на пролома, белите върхове на Небесните планини в далечината, издигащи се в маранята от следобедния пек.

Около него и над него бяха статуите на идолопоклонниците, някои изсечени от дърво, други от камък. Едни лежаха, ръцете им подпираха главите им като хурии 17 17 Хубавици в мохамеданския рай. — Бел.прев. в баня. Имаше много повече, отколкото му се беше сторило, когато вдигна поглед към тях от дъното на долината. Някои от тях му се виждаха по-дълги от дванайсет стъпки.

Никой в Акра нямаше да му повярва, че е видял подобно нещо, когато се завърнеше.

Изправи се на крака.

— От тук — Хутлун го поведе към входа на пещерата.

Във вътрешността на планината беше благословена прохлада и всеки звук отекваше по-силен. Усети мириса на вековете.

Очите му привикнаха към полумрака и видя множество тунели, които тръгваха от входа, като пчелен кошер в скалата. Някои водеха към сводести ходници, достатъчно широки за един човек, други бяха с големината на църква, издълбана в самата скала със скосени тавани.

Срещу входа имаше правоъгълна площадка, върху която се издигаше гигантска теракотена статуя на онзи Боркан, седнал с вдигната дясна ръка, осветен от идващ от входа сноп светлина. Меките части на ушите му бяха неестествено дълги, стигаха почти до раменете му, а тежките му клепки бяха сведени сдържано като у девица. Носеше наметка, подобна на тога и беше изкусно боядисан в нюанси на охра и аквамарин.