Колин Фальконер - Пътят на коприната

Леденият вятър шибаше и късаше дрехите им, носеше пясък и камъни около тях сред грохотния тътен, все едно самият Дявол проклинаше и крещеше в желанието си да се докопа до тях, както са прегърнати.

Жосеран трепереше от студ, но с топлината на тялото й, притиснато в него, като топлина от буен огън, не се страхуваше.

Продължи с часове и отмина толкова бързо, колкото беше и дошло. Шумът стихна. Слънцето се показа на облачното небе като втора зора. Жосеран отново почувства топлината му по гърба си. Размърда се предпазливо, бавно вдигна глава изпод пясъка. Камилата на Хутлун, която беше техен подслон по време на бурята, полека се изправи на крака, кашляше и ревеше.

Оранжевата опашка от прахоляк бързо се стопяваше по небето в далечината.

Ризите им бяха прогизнали от леда и дъжда, на слънцето от тях започна да се издига пара. Хутлун махна шала от лицето си, легна и започна да кашля и хрипливо, на пресекулки да си поема дъх. Най-накрая спазъмът премина и тя седна.

Гледаха се един друг. Нито един от двамата не проговори.

Дюните наоколо бяха покрити с малки, нескопосани могилки. Една по една тези могилки се навдигаха и се превръщаха в човешки форми и камили, полузаровени от бурята. Татарите бавно се изправиха, олюлявайки се като пияници, които се отдалечават от кръчмата, смееха се и се потупваха по раменете, поздравяваха се с избавлението си.

Жосеран чу стенанията и на Уилям. Хълмче от пясък на не повече от десет стъпки от него се нагъна и раздвижи. Монахът седна, по бузите, устните и клепачите му беше полепнал пясък, приличаше на отдавна заровена костенурка.

Дишаше с мъка.

Жосеран разтърси главата му и допря кожения си мех за вода до устните му. Монахът се закашля свирепо, повърна повечето от водата на пясъка, после легна на една страна и започна да се дави като риба на сухо. Жосеран го измъкна напълно от пясъчния му гроб. Носеният от вятъра чакъл беше раздрал наметката му.

— Свърши — успокои го Жосеран. — Бурята отмина.

Чувстваше погледа на Хутлун върху себе си. Когато се обърна към нея, на лицето й видя израз, който не беше виждал върху лицето на никоя жена — или може би това на Катрин в онази първа нощ. Погледът в очите й можеше да разтопи восъчна свещ.

Заблуждаваше се. Не беше свършило. Бурята не беше отминала.

След няколко дни пясъкът отстъпи на равнина от твърди кварцови камъчета, които хрущяха под копитата на камилите. Далечните, покрити със сняг върхове на Тян Шан най-накрая се скриха от хоризонта.

След бурята Такламакан разцъфна, макар и само за няколко дни. Цветове като малки жълти камбанки обсипаха кафяви, бодливи храсти и бледожълти стръкчета покълнаха над повърхността. Чудо в пустинята. Някои семена, разказа му Едноокия, можели да лежат приспани с десетилетия в очакване на един ден дъжд.

Вече бяха на границата на Катай, така му каза Едноокия. Скоро щели да стигнат Кумул. Хутлун и останалите татари изглеждаха неспокойни. Някои от тях дори си сложиха кожените брони въпреки жегата. Жосеран разкопча дамаския меч, който носеха за техния хан. Ако им предстоеше сражение, щеше да е готов за него.

Хутлун не му беше проговорила след бурята. Какво ще правя, чудеше се Жосеран. Мъжът трябва да действа, иначе се носи по света безцелно, а решенията вместо него взима съдбата. Но какво мога да сторя? Наистина ли си въобразявам, че мога да остана тук с нея, да живея като дивак из тези равнини на края на света? Може ли да прекарам остатъка от дните си, като доя кобили и пия кумис с нейните пияни братя варвари?

Дали тя, дъщеря на татарски хан, ще изостави своя народ, за да дойде с мен в християнския свят и да живее в малък, незначителен и брулен от вятъра замък в Бургундия? Трудно можеше да си я представи, седнала на табуретка в господарската къща в имението му, как бродира гоблен с игла и конец.

Тогава какъв беше изходът?

Нямаше изход. Ако Бог беше милостив, щеше да ги остави заровени под пясъка в бурята, докато бяха преплели ръце. За тях нямаше друга възможност да останат завинаги заедно.

Скоро щяха да пристигнат в Каракорум и изтезанието им щеше да приключи.

Напредваха през пустош от твърди плочки и нажежени камъни, черна равнина, лишена от живот, все едно опустошителна армия беше минала оттук и изпепелила всичко. Брат Уилям се молеше почти непрестанно, дори на седлото. Той вярваше, че е близо до края на света. Странно, беше едва ли не весел от тази перспектива, дори вече не се оплакваше и не кълнеше.