Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Останаха ли живи сред тях?

Сартак наклони глава на една страна.

— Грижа ли те е?

— Жената? Жената, която беше водач на отряда? Мъртва ли е?

Сред татарите се разнесе мърморене. Сартак изглеждаше потресен.

— Жена ли е имало с тях?

— Какво се случи с нея?

— Не видяхме никаква жена. Само татарски отстъпници. Разбойници от степите.

Трябва да са я видели, помисли си Жосеран. И при все това… може би този Сартак му казваше истината. Хутлун носеше шала си, увит около главата й като другите мъже, как биха могли да я различат? Предположи, че никога няма да разбере дали е останала жива. Мъчението му беше приключило най-после. Сега щеше да изпълни дълга си пред Великия майстор на тамплиерите и пред своя Бог. Щеше да отведе пратеника на папата при Хубилай и да се опита да забрави как е обмислял да предаде религията си и своите братя по оръжие заради дивачка и вещица.

С всички сили бързаха през джеби равнината, прелитаха през проломите със зашеметяваща скорост. Жосеран отново се остави на грижливата милост на татарските коне. Изтощен от прекараните на път месеци и с рана на главата си, този път той дори не се опита да язди прав на стремената, както те правеха, ами се предаде на друсането, проснат върху седлото.

Новите му спътници, научи той, бяха конница от личната имперска стража на Хубилай. Сартак беше единственият, когото познаваше по име. Други двама, които изглежда, бяха негови подчинени, той кръсти Ядосания и Пияницата. Ядосания се мръщеше и плюеше на земята всеки път когато Жосеран се приближеше до него. Пияницата получи прозвището си първата вечер, в която спряха в кервансарай и се напи с черен кумис, после обикаляше, залитайки, из двора и пееше с пълно гърло.

Сартак беше общителен и Жосеран нямаше как да не го хареса въпреки обстоятелствата. Той седеше, приклекнал до него, на светлината от огъня и му даваше подробни разяснения относно междуособиците в империята им, разказваше му как Арик Буке и поддръжниците му в Каракорум са ленивци и глупаци и уверено предсказваше предстоящото им изтребление.

Жосеран пет пари не даваше кой от хановете им ще надделее, но пред тях двамата с Уилям се появяваше дилема; ако успеят да се спогодят с Хубилай, каква полза от споразумението им имаше, ако не се договореха и с другия? А и как би могъл да се прибере в Акра без помощта на Кайду и неговите хора, които пазеха Пътя на коприната и препречваха пътя им? Като войници тези мъже бяха по-добре въоръжени от отрядите на Кайду. Освен лък и три дървени колчана със стрели, всеки от тях носеше железен боздуган или бойна секира на бедрото си, както и привързана към лявата му ръка кама.

— За какво служи? — попита го Жосеран и посочи копринения плат, който Сартак носеше под направената си от плочки ризница. — Там, откъдето идвам, само жените и императорите носят коприна.

— За защита — обясни Сартак. — Коприната е силна — той дръпна единия ъгъл на плата. — Няма да се разкъса, така че дори някоя стрела да пробие бронята ми, коприната ще се увие около острието на стрелата и ще се усуче здраво около нея. Стрелата се вади по-лесно, а раната не се разширява повече.

— Трябва да си намеря и аз една — заяви Жосеран.

— Ще видя какво мога да направя за теб, Варварино. Но ако се гласиш да се биеш срещу нас, ще ти трябва цял топ коприна!

— Нефритената порта — обяви Сартак.

От едната страна зелените фронтони на крепостта се издигаха на фона на покритите със сняг планини Килиан. Триъгълни знамена в изумрудено и бяло плющяха на дръжките си по стените. От другата страна се издигаше поредица от черни хълмове, които техните спътници нарекоха Конската грива.

Пияницата посочи развалините на стената, която китайците издигнали между техните земи и степите, за да се защитят от предците на Чингис хан.

— Сам съди колко полза са видели от нея — изсмя се той.

В далечината съгледаха поля и тополови горички.

— От тук — рече Сартак — равнината се стеснява до долина, която минава между Килиан Шан и Конската грива. Тук се сбогуваме с Такламакан.

И плю в пясъка.

Жосеран преведе думите му на Уилям.

— Оцеляхме благодарение на Бога — отговори монахът.

Жосеран кимна.

— И къде казва, че сме сега?

— Нарича това място Средното царство. Мисля, че сме се запътили към Катай, където започва Пътят на коприната.

Уилям се беше възстановил от удара при отвличането и изглеждаше незасегнат от обрата в съдбата им. Посочи сивеещите на цвят храмове и барабанни кули на идолопоклонниците, които се издигаха над ъгловатия и мрачен град под тях.