Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Ами златният медальон?

— Това е пайзах, печатът на самия император. Ако конят окуцее, той има властта да размени коня си с коня на всеки под страх от смъртно наказание. Изглеждаш изненадан, Варварино. Там откъдето идваш, нямате ли такива работи?

Жосеран не знаеше как да му отговори. Подобно нещо виждам за пръв път , помисли си той. Но колко мога да си позволя да разкажа на тези татари за нас? Те вече ни наричат варвари.

Жосеран прецени, че има ям на приблизително осем левги. Те бяха като мохамеданските кервансараи, но много по-богати от който и да е от тях, който беше виждал в пустинята. Повечето бяха заобиколени от зелени поляни, със стотици коне из пасищата, други коне чакаха в конюшните, готови да бъдат оседлани при необходимост.

Имперски служител ги чакаше винаги при пристигането им и както за Жосеран, така и за Уилям бяха предвидени отделни помещения за настаняване с дървени легла за спане, които понякога бяха застлани с копринени постели. Имаше дори слуги, които да им донесат напитки за освежаване.

Лишенията в Такламакан им се струваха вече далечен спомен.

Следваха течението на голяма река между високи зелени дефилета. Из тези места селцата бяха толкова гъсто едно до друго, че едва напуснали едното, вече виждаха стените на другото. Навсякъде имаше тучни пасища, изпъстрени със земеделски постройки; къщички от кал със сламени покриви се гушеха под редките тополови горички; мъже с остри мустаци оряха земята с влачени от волове рала или ловяха риба в плитчините на реката.

Жосеран навсякъде виждаше руини на наблюдателници и крепости, порти и отбранителни кули се рушаха, оставени на запустението. Какво беше казал онзи стар монах? Издигат се империите и се рушат; дори Чингис хан не живя вечно.

Реката течеше като жълта вена в сърцето на Катай. Стръмните стени на дефилето й бяха набраздени от оризища и жълти льосови скали, продупчени от следващи една след друга редици от пещери. Хората пресяваха на слънцето зърно, нощем се изтегляха в планината, както бяха правили хиляди години.

Всичко изглеждаше чуждо, плашещо и неустоимо едновременно: демоничният трясък на цимбалите и печалните удари на гонга от храмовете; ритмичното напяване на свещениците; масивните статуи на Боркан, изправени до пътя, боядисани в поразителни цветове. Веднъж Жосеран видя статуя с височина десет човешки боя, изсечена от камък върху повърхността на скалата.

Пътят на коприната вече не беше самотно място, той гъмжеше от скърцащи каруци, селяни, които разменяха стоки на път за пазара с кошове плодове и зеленчуци, подпрени на раменете им върху бамбукови прътове. Малки кервани от по няколко мулета или камили носеха коприни и различни сортове чай на юг. Понякога Жосеран чуваше имперски пратеник да минава покрай тях, овързан с огромен колан със звънци. Видяха безброй овощни градини с черници, с които хранеха бубите за безценните им копринени пашкули.

Селцата, покрай които минаваха, бяха повечето бедни, със стъкмени от кал, слама и тръстика колиби. Свине и гъски цапотеха из разкаляните им пътеки; дечурлига с голи дупета клечаха и се изхождаха във вадите.

Веднъж минаха покрай погребална процесия. Натоварения ковчег беше покрит със замайващо пъстри копринени постели, а опечалените се смееха и пееха, като да е празничен ден. Група музиканти ги следваха, свиреха тръби. Жосеран за пръв път виждаше погребение, което да не е повод за скръбно мълчание, и остана удивен от гледката на хора, които приветстват радостно смъртта.

— Щастливи са за умрелия — обясни Сартак. — Мъртвите вече са оставили грижите за земните дела. Високите шумове държат настрана злите духове. — Той се приведе по-близо. — Сигурно съм зъл дух, защото и аз мразя звука от тези тръби!

И се разсмя.

Хората от Средното царство ги намираха за толкова любопитни, колкото и ужасяващи. Пълнички, кръглолики деца играеха под покритите с покриви порти и се втурваха навътре, когато минаваха, сочеха ги и пищяха от страх. Белобради старци оставяха настрани дългите си лули и ги зяпваха с отворени уста; старици с подплатени жилетки и панталони, беззъби, невероятно дребни и с обути в чехли крака се юрваха към навесите си, разпищели се като малките деца.

Беше късен следобед, когато стигнаха до един от най-големите градове, които Жосеран беше виждал, по-голям дори от Константинопол, Венеция или Рим. Стените, прецени той, бяха седем или осем левги в обиколка и изчезваха сред мъглата от двете страни. Издигаха се смайващ брой барабанни кули и пагоди.