Колин Фальконер - Пътят на коприната

Жосеран се намръщи.

— Това му казах. А той отговори, че вече вярва в Ада.

Уилям се обнадежди.

— Според него този свят е голяма част от мястото, за което говориш — продължи Жосеран. — Наблюдавал е как собствения му баща умира в агония от чума, видял е майка си изнасилена и съсечена от войниците на Чингис хан, той самият е бил принуден да стои наблизо, докато прерязват гърлата на братята и сестрите му. Любопитен е да научи какво според теб Дяволът може да направи, за да го уплаши.

— Кажи му, че тук е заложено безсмъртието на душата му. Не бива да се държи лекомислено.

— Уверявам те, че изобщо не е лекомислен.

— Кажи му, че Дяволът е десет пъти по-лош от Чингис хан.

Жосеран отново подхвана разговор със стареца. Уилям съжали, че няма дарбата за езици, която Бог, в своята мъдрост, беше дал на този тамплиер.

Жосеран най-накрая се обърна към него.

— Каза, че ако според теб Дяволът е десет пъти по-лош от Чингис хан, нищо не знаеш за Чингис хан.

— Ама той не се ли стреми към вечността? — попита Уилям.

Жосеран предаде въпроса.

— Не се стреми — отговори Жосеран.

Уилям не можа да повярва на ушите си.

— Каза, че от много години страда от подагра, а това е болка, която няма равна. Лекарите му казали, че единственият лек е смъртта. Казва също, че изпитва болки и в двете колена и единственият начин да издържи на тях е, като постоянно си напомня, че скоро повече няма да страда. — Жосеран се поколеба. — Освен това е любопитен защо самият ти искаш да живееш вечно, когато имаш лоша кожа и толкова противен дъх.

Уилям усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Тези варвари вече го обиждаха. А той беше дошъл тук, за да им донесе спасението! За миг онемя от яд.

В това време старецът се приведе напред и прошепна още нещо.

— Сега какво казва? Нови обиди ли?

— Твърди, че няма бог, който да може да дари безсмъртие на плътта. Огледай се, каза той. Снегът се топи, листата падат от дърветата, цветята увяхват, всичко отминава с времето си. Раят не може да гарантира непрекъснат живот на нищо, защо тогава да го търсим? Империите се издигат и се рушат; дори Чингис хан не е живял вечно.

— Трябва да му разкажеш историята на нашия Господ Исус Христос…

Жосеран поклати глава.

— Не, братко Уилям. Уморих се. Той е стар човек и според мен в много отношения е по-мъдър от теб. Мисля, че вече трябва да си тръгваме от тук.

— Ти да не би да отказваш да ми помагаш в свещената ми мисия?

— Бих се със сарацините за папата. Не стига ли?

И си тръгна. Старият бонзи го изпроводи с възпалените си очи, неподвижен и безмълвен. Уилям се ядоса от положението си и му се прииска да се разридае. Толкова много души, които трябва да бъдат спасени, а за помощ разполага само с един безсърдечен рицар с черно мечешко сърце. Какво да прави? Къде да намери вдъхновение, къде да открие Бог в тази порочна земя?

Късно един следобед спряха в отдалечена пощенска станция и разседлаваха конете си, когато видяха от север да приближава конник. Жосеран чу жаловития вой на пощенския рог. Когато ездачът влезе с галоп в яма, от конюшните се появи коняр, който водеше нов отпочинал и вече оседлан кон, бляскав в аления си оглавник и одеяло за седлото. Без нито една дума конникът скочи от едното животно, метна се на другото и продължи пътя си.

Жосеран го огледа набързо; торсът му беше овързан с кожени каиши, а главата му увита с ленти плат. Носеше голям златен медальон около врата. И вече беше изчезнал, остави коняря да държи поводите на изморения кон, от който се вдигаше пара. След няколко минути ездачът беше петънце на равнината в посока запад, откъдето бяха дошли.

— Кой беше това? — обърна се към Ядосания Жосеран.

Той плю на земята и се отдалечи.

Сартак чу въпроса, приближи се и го тупна по рамото.

— Това беше конник стрела. Един от императорските вестители.

— Какво е това конник стрела?

— Носят спешни съобщения от и за императорския двор. От тях се очаква да яздят в бърз галоп през целия ден. Сменят конете на всяка пощенска станция. Ако съобщението е много спешно, могат да пътуват дори през нощта, пред тях тичат пешаци с факли.

— Всяко селце и градче трябва да осигурява коне за ямовете, затова на императора му излиза безплатно. Той осигурява коне само за онези станции в степите или в пустинята, където никой не живее.

— А защо носеше всички тези каиши?

— Държат го прав на седлото. Шаловете около главата му го пазят от вятъра и падащи камъни.