Колин Фальконер - Пътят на коприната

Градът, каза му Сартак, се казвал Кензан Фу и оттам започвал Пътят на коприната. Повече от един милион души живеели в него, така му обясни.

— Тук ли ще се срещнем с Хубилай? — попита го Жосеран.

— Не, Варварино — разсмя се Сартак. — Пътуваме към по-красив град от този!

По онова време Жосеран си помисли, че думите му са празна хвалба.

Не спряха в Кензан Фу. Вместо това продължиха на север покрай Жълтата река, която беше набъбнала от дъжда, а водите й бяха гъсти от калта и не бяха жълти, а червеникавокафяви на цвят. Подминаха друг голям град, който татарите нарекоха Тай Юан, и много късно един следобед се изправиха пред гледка, която накара Жосеран да зяпне от удивление.

Пред тях се издигаше стена от утъпкана пръст и кирпичени тухли. Простираше се миля след миля през хълмове, извиваше се като змия, преди накрая да изчезне в мъглата. Висока беше, колкото два или три човешки боя. По дължината й бяха изградени наблюдателни кули, ориентирани в двете посоки.

Сартак слезе от коня. Последваха го, повели конете си нагоре по насипа към стените със зъбери, където отново се качиха на седлата и поеха по пътя, изграден отгоре на стената. Вървяха между зъберите й не в продължение на часове, а няколко дни. Подминаха безчет стражеви кули. Войниците, които пазеха, имаха същите брони като свитата им и носеха същите зелено-бели знамена.

Така и не стигнаха края на този смайващ градеж. Много преди това пристигнаха в Шанту.

Може би е хубаво, че боговете се намесиха , мислеше си Хутлун. Кой знае каква лудост щях да сторя?

Аз съм принцеса, татарка, дъщеря на велик хан; той беше варварин, при това грозен. Но караше сърцето ми да трепва, когато го погледнех. Не съм се чувствала така преди, когато съм била с мъж от моето племе, и сега копнея отново да изпитам този трепет.

Вече ми липсва. Нощем, когато летя с духовете на вечното Синьо небе, ще го търся. Никога няма да го забравя.

Стрелата на сива мълния просветна над планината. Рукна летен дъжд и цялото поле заблестя от водата. Степта, този океан от треви — беше покрита с диви цветя, жълти, карминени и виолетови, в долината пасяха овце и бяха толкова тлъсти, че се тътреха като гъски. Във всяка юрта в долината кожените мехове, които висяха над вратите, преливаха от кумис.

По праговете на пръснатите из равнината юрти надзъртаха хора, засенчваха очи от блясъка на слънцето и наблюдаваха как тези странници минават в галоп. Овчарските кучета се втурваха след тях, лаеха, следваха ги бегом, после изоставаха и отново се запътваха към дома си.

Ято диви гъски прелетя пред слънцето. Пустинята остана само сън.

Но какъв! Сън, който беше струвал живота на шестнайсетима от събратята й, както и на Едноокия, камиларят им, чието гърло беше пронизано от копието на един от конниците. Хората на Хубилай съсякоха дузина там в равнината, четирима други умряха от раните си по време на дългото пътуване обратно през Такламакан.

След засадата от войниците на Хубилай тя обмисляше да се върне веднага при баща си в долината Фергана. Отложи неприятното събитие и реши вместо това лично да доведе до знанието на хана на хановете, Арик Буке, предателството на Хубилай.

Размени останалите невредими камили за коне в Кашгар и остави оцелелите от отряда си да яздят през северните степи. След смъртта на толкова много от другарите й ездата й носеше утеха и забрава за случилото се в пустинята. Така й беше по-лесно да изтрие от съзнанието си думите на Жос-ран при езерото и как здраво я беше притискал в бурята.

Тези спомени трябваше да принадлежат на друга Хутлун.

Един ден дръпнаха юздите на конете си на висок хребет и погледнаха надолу към Каракорум, Градът на Черните пясъци, столицата на Синия монгол. Хиляди и хиляди плъстени юрти покриваха равнината. В средата на този огромен стан извитите покриви на шепата дървени пагоди блестяха в нефритено и жълто на късното следобедно слънце. Ступите на дузина храмове се издигаха в синьото небе, куполът на единствената джамия се гушеше между тях. Отвъд града бялата огърлица от планини се отразяваше в наводненото пасище.

Пустинята беше само сън , напомни си отново тя, когато поведе оределите останки от свитата си надолу по склоновете към Каракорум. Само сън.

Отбранителните съоръжения на града бяха само символични, понеже никой никога не бе оспорвал властта на Великия хан на монголската орда като господар на цяла Азия. Стените от пръст около града се издигаха едва един човешки бой, ровът пред тях беше почти толкова дълбок.