Колин Фальконер - Пътят на коприната

От река Оркхон през равнината беше прокопан канал, който да довежда вода и да задвижва водното колело за градските ковачници. В тези леярни обаче се изковаваха не само върхове на стрели, мечове, колела за обсадни машини, а и търнокопи, плугове, кирки и сърпове.

Обработваха земята, осъзна тя и за миг й призля. Татарите бяха станали земеделци, превърнали се бяха в онова, което презираха.

Арик Буке може и да ругаеше брат си Хубилай, но се виждаше, че и той самият не е Чингис хан. Удобствата на двореца едновременно я удивиха и отблъснаха. В подземието му имаше тухлена пещ, от която нагретият въздух се отвеждаше по каменни тръби из цялата сграда. Така във всяко помещение на двореца през нощта беше топло. Изключително постижение, но така ли трябваше да живее татарският конник?

А и онова сребърно дърво.

Чингис и дошлите след него хагани бяха водили занаятчии и майстори от градовете, които бяха завоювали в Персия, Катай и дори Европа. Сред тях имало златар, когото довели преди двайсет години от далечна земя, наричана Унгария. Възложили му да изработи дърво от сребро за пировете на Великия хан. В дървото бяха изкусно вплетени четири сребърни змии, които се виеха около клоните. От устата на всяка змия се лееше различна напитка: от едната оризово вино, от другата черен кумис, от третата медовина, а от последната течеше направено от грозде червено вино.

Под дървото имаше тайно помещение, в което седеше човек, една тръба водеше от помещението към сребърен ангел с тръба, кацнал на самия връх на дървото. Щом някоя от напитките започваше да привършва, мъжът надуваше ангелската тръба и така предупреждаваше слугите в кухнята. Те се втурваха да налеят още напитки в бъчвите, скрити под дървото.

По този начин нямаше извинение човек да остане трезвен при пировете на хана на хановете.

Само по себе си дървото несъмнено беше чудо, а и Хутлун не възразяваше срещу това един мъж да се напие. Мъжете от край време са се тровили, вероятно никога няма да престанат. Но да пият от сребърни дървета? Така ли бяха научени да живеят? Силата на татарите идваше от степите, от студения вятър и просторните долини, от живота ден след ден на извара и в сняг. На Покрива на света нямаше места, отоплявани от пещи, нито сребърни дървета, които да утоляват ненаситността им.

Във вените на този Арик Буке може и да течеше кръвта на Чингис хан, но не носеше сърцето му. Тя с облекчение забеляза, че бойците на Великия хан избягваха двореца и отвратени бяха издигнали своите юрти в равнината. Но това означаваше, че има разделение между Великия хан и неговия народ. Почуди се какво ли би казал Чингис хан за това положение.

Арик Буке седеше на трона си от слонова кост. В краката му с изцъклени очи и окървавен лежеше трупът на някакъв затворник. Той беше изкормен съвсем скоро и от тялото му се вдигаше пара. Великият хан беше поставил левия си крак в зейналата рана.

Ден след пристигането си Хутлун беше съпроводена отново до двореца от церемониалмайстора за частна среща с Арик Буке. Тя коленичи в основата на подиума.

— Е, Хутлун.

Тя чакаше с поглед, впит в трупа.

— Много слушахме за теб — изсумтя и промени тежестта на тялото си. — Как е братовчед ми Кайду?

— Велики хане, баща ми язди като младеж и побеждава мъже на половината от годините му.

— Много са ни говорили за неговата сила и мъдрост. — Хутлун се почуди какво ли иска от нея. Със сигурност задачата, с която бяха дошли, вече беше приключила. — Оказал ти е голяма чест да повери на твоите грижи варварските пратеници.

Но аз не изпълних дълга си , помисли си Хутлун. Затова ли съм тук? Ще ме накажат ли?

— Разкажи ми за тях.

— За варварите ли, велики хане? Единият беше свят човек, наглед болнав и не знаеше нищо за магията. Другият беше воин, великан с коса като огън. Учен и силен. Научил се беше да говори като човек от степите.

Хутлун кимна към церемониалмайстора на хана, който приближи с даровете, които беше успяла да вземе от коня на Жос-ран след засадата.

Арик Буке на свой ред ги огледа внимателно; най-напред плетения шлем, кожените ръкавици, мастилницата от слонова кост и после рубините, които метна на мраморния под с такова нехайство, с каквото се мятат няколко зрънца ориз.

Най-после огледа дамаския меч, който Хутлун беше открила да лежи в тревата след битката. Все още й прималяваше, когато го погледнеше. Молеше се да не са го наранили, когато са му го взели.

— Християни ли бяха?