Колин Фальконер - Пътят на коприната

Покрай стените се издигаха места за сядане на другите членове на Златния клан. Хутлун забеляза пищните кожи и брокати, яркото проблясване на рубините.

В центъра на помещението гореше огън от шипкови и пелинови корени.

В Каракорум продължаваха празненствата по случай обявяването на Арик Буке за велик хан. От котлите с варено овнешко се издигаше пара. Мъжете пиеха кумис от сребърни купи и при всяка наздравица облечени в бели роби шамани поръсваха малко кобилешко мляко в четирите ъгъла на залата, за да укротят духовете на Синьото небе.

— Трябва да почакате, докато приключи празникът — прошепна й церемониалмайсторът. — Тогава хаганът ще те изслуша.

Но когато насъбралото се множество приключи гуляя си, повечето от придворните в мъжката част на залата лежаха проснати по килимите в ступор. Доведоха жонгльори, акробати и огнегълтачи, за да забавляват онези, които още се държаха.

Най-накрая в павилиона въведоха бял леопард, привързан с дълга сребърна верига. Онзи, който го придружаваше, освободи звяра от каишката на врата му. Леопардът запристъпва смирено нагоре по стъпалата към трона и падна, сякаш в знак на покорство, в краката на Великия хан.

Калпав номер, помисли си Хутлун. Тя би предпочела нейният хаган да се докаже, като се изправи пред див леопард с една стрела в колчана си.

Церемониалмайсторът се обърна към нея и я побутна напред, за да предаде новините на хана на хановете.

Арик Буке лежеше проснат на дивана, замаян от пиене и ядене. Хутлун видя пухкава кожа да обточва рядката му брада и жестока уста. Той я наблюдаваше с дивашко безразличие. По пръстите му като отдавна засъхнала кръв просветваха рубини.

Хутлун го поздрави на колене, какъвто беше обичаят, и му предаде случилото се. Из залата се разнесоха гневни клетви, когато му разказа каква е съдбата на християнските пратеници. Ездачите, които ги отвели, обяви тя, не направили никакво усилие да прикрият кои са. Били войници от личната имперска стража на Хубилай.

Хутлун приключи разказа си и настъпи дълга тишина. Ханът на хановете огледа залата със свъсени от недоволство вежди. Без съмнение беше замаян от пиенето, но заговори с достатъчно ясен глас.

— Брат ми ламти за трона на Чингис хан, който е мой според избора, направен от курултай! Не се е подчинил на властта, която неговият дядо, Чингис хан, ни е дал, и трябва да се страхува от възмездието на монголската орда!

Пълководците му заръмжаха в знак на съгласие. Поне онези, които бяха все още трезви.

— Всички знаем, че се е превърнал в онова, което всеки монгол презира — извика Арик Буке. — Китаец, нашият прастар враг! Той знае, че вие, неговият собствен народ, не го обичате затова е обърнал онези, които покорихме, срещу нас! Той се назовава Чунг т’унг, като китайски император. Управлява като китаец, със секретариат, пратеници и чиновници! Дори нарича себе си Син на Небето! Подмазва се на китайците, сякаш те са победителите, а ние сме претърпели поражението!

Отново гневен ропот.

Хутлун, все още на колене, осъзна, че Арик Буке може би вече е чул новините, които тя му донесе. Речта му изглеждаше внимателно подготвена.

— Той има служба „Строежи Шанту“ и Служба за защита! Има Съд на императорския гвоздей, Съд на императорското гвоздейче, Управление по изхранване на животните. Управление по изхранването на животните! Защо му е притрябвало на внука на Чингис хан подобно чудо? Добрият татарски кон има нужда само да бъде пуснат из полето и сам ще си намери храна изпод девет стъпки навят сняг! Принудил е китайските военачалници и чиновници да го коронясат като император на Китай, защото знае, че монголите никога няма да го коронясат като хан на хановете!

Множеството нададе викове, чуваха се поздравления. Леопардът се понадигна, наострил уши.

— Хубилай отиде в Катай като лъв и те го превърнаха в агънце. Моят брат е забравил да язди! — извика той най-грозната обида, която един татарин може да отправи към друг. — Ще отидем до Шанту с армия от най-добрите ни конници и ще превърнем града му в чакъл!

Надигна се врява.

Огнената буря тепърва ще връхлети, помисли си Хутлун, когато придворните около нея с крясъци заискаха кръвта на Хубилай.

И изглежда Жос-ран беше искрата, която подпали огъня.

За Хутлун Каракорум беше едновременно повод за удивление и разочарование. Чудеше се дали Чингис хан би одобрил потомците му да си вдигат дворци като онези, които цял живот беше сривал със земята.