Стивън Пресфийлд - Александър. Добродетелите на войната

Баща ми не ме е учил на война. Направо ме хвърли в нея. Първо се сражавах под негово командване на дванайсетгодишна възраст, водих отряд пехотинци на четиринайсет, конница — на шестнайсет. Никога не съм го виждал толкова горд, колкото когато му показах първата си рана, от копие, пронизало лявото ми рамо, във войната срещу траките от долината на Нестос 6в планината Родопа.

— Боли ли те? — извика той и победоносно пришпори коня си, а когато отговорих утвърдително, изрева: — Добре, така и трябва! — А после се обърна към офицерите и войниците около нас. — Раната на сина ми е отпред, дето е и редно да бъде!

Баща ми, струва ми се, ме обичаше много повече, отколкото съзнаваше или показваше. И аз го обичах и съм виновен също колкото него, че не го проявявах. Веднъж, когато бях на седемнайсет, ми извади нож и щеше да ме намушка, ако не беше толкова наквасен, че се просна по очи на пода. Аз също бях готов да го наръгам. След това се наложи майка ми за известно време да се прибере в двореца на своите роднини в Епир, а аз се укрих при илирите. Понеже всички знаеха, че от малък съм по-амбициозен от баща си и съм наясно (или че майка ми е наясно), че на един хълм може да има само един лъв, както гласи поговорката.

Бях двайсетгодишен, когато убиха баща ми и въоръженият народ ме избра за свой цар. Навремето рядко се сещах за баща си. Напоследък обаче все си мисля за него. Липсва ми. Бих могъл да се възползвам от неговите съвети. Как би се справил той с бунта в равнините на Пенджаб? Как би върнал бойния дух на деморализираната войска?

И как да прекося тази река на път за ада?

Хефестион пристига от Инд навреме, за да присъства на екзекуциите. Двама капитани и трима офицерски кандидати от Отряда на бунтовниците минават под ножа. Хефестион идва право при мене с хората си, без да се отбие дори да облекчи жаждата си. По време на изпълнението на смъртното наказание лицето му остава безизразно, но сетне в шатрата ми се разтреперва и се налага да седне. Трийсетгодишен е, девет месеца по-голям от мен — от малки сме най-добри другари.

Хефестион говори за този Отряд на бунтовниците. Броят им е едва триста, привидно нищо работа на фона на петдесетхилядната войска. Заради храбростта, която са проявявали досега обаче, те имат такова влияние в армията, че не мога ни да ги затворя в лагер (дето само ще разпространяват заразата на своето недоволство), ни да ги уволня и да ги пратя вкъщи (дето появата им ще породи още по-голямо негодувание). Не мога да разпусна отряда и да пръсна хората по другите поделения — нали ги отделих тъкмо за да реша проблема. Какво да правя с тях? Главата ми се пръска само като си помисля за това. Най-лошото е, че имам нужда от тяхната ловкост — и от куража им, — за да прекося тази река.

В Индия не познават шатрата с колчета. Прекалено е горещо. Стените на моя павилион не са прихванати за земята, за да влиза вятър. Летят хартии, всяко листче трябва да бъде затискано с тежест.

— Даже картите ми искат да отлетят у дома.

Хефестион се оглежда и чак сега забелязва какви са царските слуги.

— Няма ли вече перси?

— Омръзнаха ми.

Моят другар не казва нищо. Но знам, че изпитва облекчение. Добър знак е, че съм проявил предпочитание да взема на лична служба при мен свои сънародници. Това показва, че се завръщам към корените си. Към македонските си корени. Хефестион няма да ме обиди, като ме похвали, обаче виждам, че е доволен.

Хефестион е вторият по ранг военачалник след мен в експедиционната войска, с други думи, в цялата армия. Мнозина горчиво му завиждат. Кратер, Пердика, Кен, Птолемей, Селевк — всички се смятат за по-добри пълководци. И наистина са по-добри. Ала за мен Хефестион струва повече от всички тях, взети заедно. Когато той е буден, аз мога да спя. Когато той е до мен, няма нужда да се оглеждам. Неговото значение надхвърля военното изкуство. Превзел е над сто града без кръвопролития, единствено с помощта на блестящите си дипломатически качества. Тактичността и милосърдието, които биха били слабост у по-обикновен човек, са му толкова присъщи, че обезоръжават дори най-надменния и злонамерен вожд на врага. Той притежава дарбата да представя на тези владетели истината за тяхното положение по такъв начин, че компромисът (въздържам се да използвам думата „покоряване“) им се струва постигнат не по негово, а по тяхно собствено настояване, при това са толкова отстъпчиви, че накрая трябва да полагаме усилия, за да ги обуздаем. Благодарение на него войските ни влязоха в сто столици, чието население ни посрещаше на улиците, като ликуваше до прегракване. Хефестион е спестил на армията убити и ранени, десет пъти повече от целия й брой. Не по-малко внушителни са личните му прояви на смелост. Раняван е тежко девет пъти, винаги отпред. По-висок и по-красив е от мен и е също толкова добър оратор, със също толкова верен усет за терена. Само в едно отношение стои по-долу. Липсва му елементът на чудовищност.