Стивън Пресфийлд - Александър. Добродетелите на войната

Винаги съм бил воин. Не познавам друг живот. От малък съм избрал военното поприще. Никога не съм пожелавал друго.

Имал съм любовници, създал съм потомство, състезавал съм се в игри и съм вършил убийства в пияно състояние. Побеждавал съм империи, покорявал съм континенти, увенчавали са ме за безсмъртен пред богове и хора. Но винаги съм бил воин.

Когато бях момче, бягах от своя учител и търсех близостта на мъжете в казармите. Учебното поле и конюшнята, миризмата на кожа и пот — това ми е по вкуса. Стърженето на точилото по желязото е за мен същото, каквото е музиката за поетите. Винаги е било така. Не си спомням някога да е било другояче.

Някой може би си мисли, че човек като мене трябва да е научил много от походите и богатия си опит. Аз обаче честно ще кажа следното: всичко, което знам, вече го бях усвоил на тринайсет, че даже и на десет или още по-рано. Като зрял военачалник не съм проумял нищо, което да не ми е било ясно от детинство.

Като малък инстинктивно схващах терена, похода, случая и природните стихии. Разбирах прекосяването на реки и използването на релефа; колко отряда с какъв състав могат да изминат такова и такова разстояние, за колко време, с какво снаряжение, в какво състояние за сражение ще пристигнат. Подреждането на войските ми беше втора природа: само поглеждах и всичко ми ставаше ясно. Баща ми беше най-великият воин на своето време, може би дори на всички времена. Ала когато бях десетгодишен, аз го предупредих, че ще го надмина. И на двайсет и три вече го бях постигнал.

Като момък завиждах на баща си, боях се, че ще спечели цялата слава и за мен няма да остане нищо. Никога не ме е било страх от друго, освен нещо да не ми попречи да изпълня съдбата си.

Войските, които имах честта да предвождам, бяха непобедими в Европа и Азия. Те обединиха гръцките държави и егейските острови, освободиха от персийско иго гръцките градове в Йония и Еолида. Завладяха Армения, Кападокия, Мала и Голяма Фригия, Пафлагония, Кария, Лидия, Пизида, Ликия, Памфилия, Койлесирия, Месопотамска Сирия и Киликия. Под тяхното оръжие паднаха великите твърдини на Финикия: Библос, Сидон, Тир и филистимският град Газа. Покориха ядрото на Персийската империя — Египет и Отсамна Арабия, Месопотамия, Вавилония, Мидия, Сузиана, планинските земи на самата Персия — и източните провинции Хиркания, Ария, Партия, Бактрия, Тапурия, Дрангия, Арахозия, Зогдиана. Прекосиха Хиндукуш и навлязоха в Индия. Никой не ги е побеждавал.

Тези войски бяха ненадминати не заради броя си, понеже противниците им във всички сражения ги превъзхождаха по численост и на хора, и на коне, ни заради изключителността на техните пълководци и тактиката им, макар че и те не бяха маловажни, ни заради вещината на обоза и тиловите им сили, без каквито не може да оцелее никоя армия, камо ли да победи. Успехът им всъщност се дължеше на воинските качества на всеки войник и по-конкретно на онова от тях, което се изразява с гръцката дума „дюнамис“ — „воля за борба“. Никой пълководец от тази или която и да е друга епоха не е имал късмета да стои начело на такива мъже, обладани от такъв боен дух, притежаващи такава самоинициативност, такава всеотдайност към своите командири, към своето призвание.

Ала сега се случи онова, от което се боях най-много. Хората са се уморили от завоевания. Спрели са на брега на тази индийска река и нямат желание да я прекосят. Стигнали са прекалено далече, така смятат. Дошло им е до гуша. Искат да си вървят у дома.

За пръв път откак поех командването намерих за нужно да създам отряд от „атактой“, „бунтовници“, и да го отделя от главните поделения на войската. И това не са дезертьори или закоравели нарушители на дисциплината, а елитни войници, прославени ветерани — много от които натрупали опит под командването на баща ми и неговия велик военачалник Парменион, — които са се изпълнили с такова негодувание срещу дела и думи, които съм извършил и изрекъл или съм пропуснал да извърша и изрека, че мога да ги разполагам в бойния ред само между отряди с безупречна вярност, за да не ме предадат във фаталния момент. Днес се принудих да екзекутирам заради отказ незабавно да изпълнят заповед петима от техните офицери, всичките чисти македонци, чиито семейства са ми скъпи. Тази крайна мярка ми е омразна, не само поради нейната варварщина, но и поради липсата на въображение, която издава в мен. Чрез страх и принуда ли трябва вече да командвам? Дотам ли се е принизил моят гений?