Стивън Пресфийлд - Александър. Добродетелите на войната

Любовта, която изпитва към своя дол планинецът, е ирационална и неизличима. Имам офицери, по-богати от раджи, но всеки от тях няма по-голяма мечта от тази да се завърне в дола си и да разказва историите си край огъня. Виж онези трима войници до опрените на стойката оръжия. Те са от един и същи дол. Двама са братя, а третият им е чичо. Виждаш ли четиримата зад тях? Те са от съпернически дол. Ако си бяха у дома, сега тези хора сън нямаше да ги лови от кроене на планове как да си разцепят черепите едни на други. Докато тук, в тази далечна страна, те са първи другари.

Южнякът грък възмъжава в „полис“, град-държава с пазарище, народно събрание и каменни стени, които го пазят от врагове. Той е добър оратор, но лош воин. Равнинецът от Скития живее на конското седло и следва стадата си и сезонната паша. Свиреп е, само че не е силен.

А горянинът… Корав като буца пръст, зъл като змия. И с желязно копие да го изкормиш, пак ще допълзи при тебе да ти изтръгне сърцето и да го изяде сурово пред собствените ти очи. Планинецът е горд — ще ти разкъса черния дроб за едното нищо. Обаче знае какво е дисциплина. Баща му го е възпитал с кожения си колан.

Ето от какво тесто са замесени великите воини. Баща ми го разбираше. Веднъж в планините, когато остроумно се подиграх на някакъв прост горянин, баща ми ме прекъсна:

— Синът ми е луднал по Омировия Ахил — каза той на Парменион и Теламон, които служеха при него, преди да служат при мене. — Извежда произхода си от героя — по майчиния си род, не по моя — и мечтае да събере собствена войска от мирмидонци, непобедимите хора-мравки, които последвали „най-храбрия между ахейци 5“ при Троя. — Засмя се и весело ме плесна по бедрото. — Какви, мислиш, са били хората на Ахил, сине? Прости копелета като тия! Планинци от доловете в Тесалия, груби и необразовани, впиянчени и корави като кентавърско копито.

Мъжете в моята родина са корави, а жените — още повече. Баща ми разбираше и това. Той ухажваше онези планински моми или по-точно, техните бащи, чието приятелство и вярност си осигуряваше с всякакви средства. По сметки на майка ми е имал трийсет и девет брака, седем от които — официални. Може само да гадаем за броя на отрочетата му. Има една стара шега за верността на войската ми: естествено, че няма да дезертират, нали всичките са ми природени братя!

Когато бях на дванайсет, със скъпия ми другар Хефестион отидохме с вербовъчен отряд под командването на баща ми до дола Триеса в планината над Мара. Такъв пресечен терен не е за коне — ще им се счупят краката. Яздят се мулета. Баща ми беше поканил родовете от няколко съпернически оврага. Всички дойдоха — пияни до един. Баща ми беше роден да властва над такива мъже. Хвалеше се, че можел да „надпие, надвие и надебе“ всеки, и наистина можеше. Планинците го обожаваха. Малко след залез-слънце почна импровизирано състезание по яхане на прасе. Беше избягала една свиня, голяма колкото магаре, и мъже и момчета, окаляни до уши, се опитваха да я хванат. С Хефестион наблюдавахме иззад каменната ограда как един здравеняк с рунтави мустаци се хвърли на врата на животното. Другарите му почнаха да го предизвикват да яхне свинята и да се съеши с нея. Баща ми, също с омазано с говна лице и затънал до кръста в калта, се присъедини към тях. Настана всеобща веселба, докато мустакатият се бореше със свинята. След като свърши, заклаха нещастното животно и пирът с неговото месо продължи до заранта.

По обратния път на другия ден попитах баща ми как може да насърчава такива скотски прояви в мъже, които скоро ще поведе на бой.

— Войната е скотска работа — отговори ми той.

Възмутих се и заявих:

— Предпочитам да взема свинята, отколкото онзи човек.

Той се засмя.

— Битки не се печелят с войска от свине, сине.

Баща ми притежаваше дарбата да превръща онези груби планинци в дисциплинирана армия. Осъзнаваше ползата да подчинява такива мъже, векове робували на своите нрави и разпри, на една нова концепция за войската, в която общественото положение и произходът не означаваха нищо и човек може да направи кариера само със смелост. Тази концепция преобразяваше същите качества, които бяха държали горянина в окови — собствената му родова ограниченост, неговото скотство, невежество и непреклонност, — във воинските добродетели вярност, дисциплинираност и всеотдайност, в безпощадно налагане на сила и страх.

Още от детството ми беше всепризнато, че Филиповите македонци са най-свирепите бойци на света. Не само защото бяха корави мъже, отраснали в онази сурова и камениста земя, и защото баща ми и неговите велики военачалници Парменион и Антипатър ги бяха превърнали в съвършени професионални войници, така че по дисциплинираност и сплотеност, бързина и подвижност, тактика и въоръжение превъзхождаха всички опълченски войски на Гърция, както и царските и наборните армии на Азия, но и понеже притежаваха такава дюнамис , такава воля за борба, родена от тяхната бедност, от омразата им към презрението, с което се бяха отнасяли към тях противниците им преди да се появи Филип, че за тези воини, както за никои други, освен за спартанците преди тях, спокойно може да се каже следното: те никога не питаха колко са враговете, а само къде са.