Стивън Пресфийлд - Александър. Добродетелите на войната

Когато шестнайсетгодишен за пръв път поведох собствен отряд в конницата, бях толкова развълнуван, че не успях да сдържа сълзите си. Адютантът ми се разтревожи и ме заразпитва какво ме е натъжило. Но конниците от ескадроните разбраха. Трогна ме видът им в такъв идеален ред, техните белези и мълчанието им, обветрените им набръчкани лица. Когато видяха в какво състояние съм, хората отговориха на моята вярност с вярност, понеже знаеха, че съм готов на всичко за тях. Други пълководци може да не стоят по-долу по стратегия и тактика, даже по смелост. Ала никой не може да се мери с мен по любов към своите другари. Обичам дори онези, които се обявяват за мои врагове. Презирам само подлостта и злобата. Врагът, който се отличава с храброст обаче — него притеглям към гърдите си, скъп ми е като роден брат.

Хората, които не разбират войната, я смятат за сблъсък между войски, приятел срещу враг. Не. Приятелят и врагът всъщност се сражават като един срещу невидим противник, чието име е Страх, и дори прегърнати в смъртта, се стремят да изкачат онзи връх, чието знаме е чест.

Силата, която движи войника, е „кардия“ — „сърце“, и, „дюнамис“ — „воля за борба“. На война нищо друго няма значение. Ни оръжия и тактика, ни философия и родолюбие, нито дори страх от самите богове. Само тази любов към славата, която е вроден императив на смъртната кръв, неизкоренима в човека, също като във вълка или лъва, без която сме нищо.

Погледни натам, Итане. Някъде отвъд онази река е брегът на Океана, Краят на света. На какво разстояние ли? Зад Ганг? През Земята на вечния сняг? Усещам го. Той ме зове. Там трябва да стигна — дето преди мен не е стигал друг владетел. Там трябва да побия лъвския щандарт на Македония. Едва тогава ще дам покой на сърцето си и ще разпусна тази войска.

Затуй те повиках, млади приятелю. Денем мога да се преструвам, като знам, че погледите на мъжете са отправени към мен. Нощем обаче състоянието на войската ме съсипва.

Трябва да се освободя от бремето. Трябва да си подредя мислите. Трябва да намеря решение на проблема с броженията сред войниците.

Трябва да поговоря с някого — с човек извън войсковата йерархия, който ще ме слуша, без да ме съди, и ще си държи устата затворена. Ти си по-малък брат на жена ми Роксана и като такъв си само под моя закрила. Никой друг не може да ти е наставник, с никой друг не можеш да споделиш моя разказ. Затуй ти се доверявам. А и виждам в тебе (защото внимателно те наблюдавам, откак постъпи на служба при мен в Афганистан) пълководчески инстинкт и дарба за война, които не се придобиват с никакво обучение. Ти си осемнайсетгодишен и скоро ще станеш офицер. Когато прекосим тази река, за пръв път ще поведеш мъже в битка. Моята задача е да те наставлявам, защото, макар в своята родина да си от владетелска кръв, тук си обикновен паж, школник във военната академия, която е моята шатра.

Ще останеш ли да изслушаш разказа ми? Не те принуждавам, понеже тайните, които ще ти разкрия, за да подредя по важност целите си, може да те изложат на опасност, не сега, дорде съм жив, а по-късно, защото хората, които ме наследят, ще се опитат да ползват сведенията ти за собствените си цели.

Ще служиш ли на своя цар и роднина? Ако се съгласиш, ще идваш при мен всяка вечер или през толкова време, колкото ми е удобно. Няма нужда да говориш, само ще слушаш, въпреки че ако се налага, може да те ползвам за задачи, изискващи доверие и дискретност. Ако откажеш, още сега ще те освободя, без да затая лоши чувства.

За теб е чест да ми служиш, казваш?

Добре, млади приятелю.

Седни тогава. Да започваме…

Моята родина е скалиста и планинска земя. Напуснах я двайсет и една годишен. Никога не ще се завърна там.

В огромните имения из македонските равнини живеят конници, които се смятат за гърци, потомци на Херакловите синове. Планинците са от пеонски и илирийски произход. Пехотата е от планините, конницата — от равнините.

Грамадни цепнатини разсичат планините в моята родина на естествени райони, които се отбраняват лесно и също са разделени на планински долини, наричани „оврази“ или „долове“, в които текат ручеи или потоци. В един район има десетки оврази, всеки от които е обитаван от различен род. И всички родове се мразят помежду си.

Законът на моята родина е „фратрерис“. Това означава „кръвна вражда“. Обичаят забранява мъжът да се жени в своя дол — трябва да си намери девойка от друг. Ако баща й не се съгласи, женихът я открадва. Тогава пък родата на булката организира потеря, за да я върне. Това води до вечни кръвопролития, раждат се саги и балади. Чувал съм мелодии от цял свят, ала няма по-трогателни от песните на родните ми планини. В тях се разказва за вражди и разпри между влюбени, за смърт, разбити сърца и мъст.