Елизабет Фриментъл - Последната кралица

— Да. — Но тя не може да спре да мисли за това как миналото разяжда настоящето като червей в ябълка. Поглежда през залата към Мег, която старателно търси в гоблените портрета на баща си. Поне образът му не е заличен с допълнителна бродерия, както се случва с други. Тя отново поглежда към Ан, милата, вярна, необременена Ан. Има нещо у нея, някаква бодрост, сякаш носи в себе си повече живот, отколкото може да побере. Катрин внезапно проумява защо. Сърцето й прескача един удар, тя се навежда напред и слага ръка върху корсажа над корема на Ан.

— Има ли нещо, което криеш от мен? — Чуди се дали усмивката й прикрива завистта, която я пробожда при доказателството за плодовитостта на Ан. Изписано е по нея, руменината и сиянието на бременността, която Катрин толкова много е искала за себе си.

Ан се изчервява и казва:

— Как така знаеш всичко, Кит?

— Това е прекрасна новина. — Думите засядат на гърлото й, траурът й е неопровержим факт, възможността за дете е само далечна фантазия; на тази възраст тя няма нито едно живо дете на свое име, само мъртвото бебе, което никога не се споменава.

Мислите й сигурно се процеждат издайнически на повърхността, защото Ан нежно полага ръка върху нейната и казва:

— Все още има надежда и за теб, сестро. Със сигурност ще се омъжиш отново.

— Мисля, че двама съпрузи са достатъчни — отвръща тя, затваря решително темата и прошепва: — Но се радвам за теб и за бебето. Знам, че то няма да бъде католик с лейди Мери за кръстница.

Сестра Ан вдига пръст към устните си и двете се усмихват заговорнически. Протяга ръка към кръста, който виси от шията на Катрин.

— Диамантеният кръст на майка — казва тя и го повдига, така че да улови светлината. — Помня го по-голям.

— Така ти се е струвало.

— Много време мина, откакто майка почина.

— Да — отвръща Катрин, но мисли единствено за дългото вдовство на майка си.

— А тези перли? — Ан все още опипва кръста. — Почти розови са, бях забравила. Ах, едната от брънките се е разхлабила. — Тя се навежда по-близо. — Ще се опитам да я оправя. — Прехапала върха на езика си, тя съсредоточено притиска разтворените краища на металната връзка между палеца и показалеца си. Катрин се наслаждава на близостта й. Усеща аромата й, сладък и успокояващ, като зрели ябълки. Обръща се леко към ламперията, за да може Ан по-лесно да стигне до шията й. Върху дървото ясно се виждат полу-изстърганите инициали КХ. Горкичката Катрин Хауърд, последната кралица, това трябва да са били нейните стаи. Разбира се, че е така, те са най-хубавите в двореца, без да броим покоите на краля.

— Ето — казва Ан и пуска обратно кръста върху роклята на Катрин. — Замалко да изгубиш една от перлите на майка.

— Как беше с последната кралица, Ан? Не си споделяла нищо.

Гласът на Катрин се е снишил до шепот, а пръстите й разсеяно галят остърганото място върху ламперията.

— Катрин Хауърд? — беззвучно изричат устните й, а Катрин кима в отговор. — Кит, тя беше толкова млада, по-млада дори от Мег. — И двете поглеждат към Мег, която все още не е съвсем излязла от момичешката си възраст. — Не е била възпитавана да заеме такова високо положение. Норфолк я е измъкнал от бъдещите домогвания на рода Хауърд, за да я използва за собствените си нужди. Обноските й, Кит… ти просто не можеш да си представиш колко груба и недодялана беше. Но бе едно малко прелестно същество и кралят губеше ума и дума пред нейната… — Тя прави пауза и търси подходящата дума: — … привлекателност. Апетитът й я погуби.

— За мъже? — пита Катрин още по-тихо. Главите на сестрите са почти долепени, а лицата им са полуобърнати към прозореца, за да не ги подслушват.

— Направо глад.

— Ти харесваше ли я, Ан?

— Не… не, предполагам. Беше нетърпимо повърхностна. Но не бих пожелала тази съдба никому. Да отиде на ешафода, при това толкова млада. Кит, беше ужасно. Придворните й дами бяха разпитвани една по една. Нямах представа какво се случваше. Явно е имало хора, които са знаели какви ги е вършила с Кълпепър под носа на краля.

— Била е просто дете. Изобщо не е трябвало да попада в леглото на такъв старец, било то крал или не. — Двете седят в мълчание известно време. През ромбовидните прозорци Катрин проследява с поглед ято диви гъски, които прелитат над езерото в далечината.

— Кой те разпитва? — пита накрая тя.

— Епископ Гардинър.

— Страхуваше ли се?

— Направо се вкамених от страх, Кит. Той е много неприятен човек. Да не ти се изпречва на пътя. Веднъж го видях как изкълчи пръста на едно момче от църковния хор, задето пропуснало нота. Ала аз не знаех нищо, така че нямаше причина да се страхувам от него. Но всички тайно си мислехме за Болейн.