Елизабет Фриментъл - Последната кралица

— Боли ли ви нещо? Мога да ви приготвя отвара — казва Катрин и се навежда да погали челото на Мери.

— Не, не, отварите вече бликат и от ушите ми — отвръща тя, понадига се в седнало положение и поема дълбоко въздух.

— Ако разтрия слепоочията ви, това може да облекчи болката.

Мери дава позволението си с мълчаливо кимване, така че Катрин застава зад нея, нежно притиска върховете на пръстите си от двете страни на главата и започва да масажира с въртеливи движения. Кожата там е тънка като пергамент и под нея прозира плетеница от сини вени. Мери затваря очи и отпуска глава върху корсета на Катрин.

— Новината за смъртта на лорд Латимър много ме натъжи — казва Мери. — Моите съболезнования.

— Благодаря, милейди. Много мило.

— Но, Катрин, скоро трябва да се върнеш на служба в покоите ми… Нуждая се от довереници. Имам пълно доверие единствено на сестра ти и Сюзан. Искам да съм обградена от жени, които познавам. В покоите ми има толкова много дами, а аз дори не знам кои са. Двете с теб имахме общ учител като деца, Катрин, майка ти е служила на майка ми. Имам усещането, че сме почти роднини.

— Поласкана съм, че имате такова мнение за мен — отвръща Катрин и едва сега осъзнава колко самотен е животът на жена като Мери. По право тя отдавна трябваше да е омъжена за някой възхитителен чуждоземен принц, да му е народила куп наследници и да е съюзила Англия с някоя велика сила, но тя се лута от една крайност в друга, ту в немилост, ту на почит, ту законна, ту извънбрачна. Никой не знае какво да прави с нея, а най-малко баща й.

— Ти все още ли подкрепяш истинската вяра, Катрин? — пита Мери, снишила глас почти до шепот, макар че няма кой да ги чуе, освен Мег, която свенливо се крие зад гърба на мащехата си. — Знам, че брат ти е посветен на Реформацията, сестра ти и съпругът й също. Но ти, Катрин, ти дълго време си била омъжена за северен лорд, а там все още властва старата вяра.

— Аз следвам вярата на краля — отвръща Катрин и се надява, че отговорът й е достатъчно завоалиран. Тя знае твърде добре какво се случва на Север, когато нещата опрат до вяра.

Не може да мисли за това, без да усети грубите ръце на Мъргатройд по тялото си, зловонието му. Опитва се да пропъди тази мисъл, ала напразно.

— Вярата на баща ми — казва Мери. — Дълбоко в себе си той все още е католик, макар че скъса с Рим. Нима не е така, Катрин?

Катрин едва я чува, в съзнанието й нахлува споменът за мъртвото й бебе, кръглите му черни очи се ококорват, тревожният му поглед й припомня как е дошло на бял свят, ала успява да се съвземе и отвръща:

— Така е, милейди. Въпросите на вярата вече не са така еднозначни като преди. — Ненавижда собствената си неувереност, усеща, че с нищо не е по-добра от всички останали лицемерни придворни, но няма смелост да изрече на глас до каква степен е приела новата вяра. Не би могла да понесе разочарованието на Мери. Животът на тази жена е бил низ от разочарования и Катрин няма сили да добави към тях още едно, дори и мъничко, като й каже истината.

— Ммм. Де да бяха. Де да бяха — роптае тя и разсеяно върти броеница между пръстите си, зърната потракват, докато ги плъзга по копринения конец.

— А това заварената ти дъщеря ли е?

— Да, милейди, позволете да ви представя Маргарет Невил.

Мег пристъпва колебливо напред и прикляка в дълбок реверанс, точно както са я учили.

— Ела по-близо, Маргарет — привиква я Мери. — Ето, седни, седни тук. — Тя махва към ниското столче до себе си. — Сега ми кажи на колко си години.

— На седемнайсет, милейди.

— Седемнайсет. И вече си обещана на някого, предполагам?

— Бях, милейди, но той почина. — Катрин я бе посъветвала да каже така. Не беше уместно да изтъква факта, че годеникът й е един от обесените за измяна след Благодатното поклонничество.

— Е, ще трябва да ти намерим заместник, нали? — Единствено Катрин забелязва как пребледнява лицето на Мег. — Можеш да помогнеш на майка си да ме облече.

Богослужението няма край. Мег нервничи, а мислите на Катрин залитат към Сиймор и смущаващия поглед на онези негови синьо-лилави очи. Самата мисъл за него нарушава покоя й, кара стомаха й да се свива. Насилва се да си припомни нелепото подскачане на перото, суетността му, маниерниченето, и отново насочва вниманието си към службата.

Лейди Мери изглежда толкова крехка, цяло чудо е, че успява да държи бебе в ръцете си, и то от онези пухкави здравенячета с чифт дробове, които могат да изкарат акъла и на самия дявол. Епископ Гардинър, с месестото си лице, което изглежда като разтопен восък, води богослужението.