Сара Уотърс - Крадлата

Бях добра в предишния си дом и ето какво получих за награда! На следващата сутрин обръщам нощното гърне и газя върху нечистотиите по килима. Мисис Стайлс вдига ръце и се разпищява, а после ме удря по лицето. Влачи ме полугола и зашеметена от будоара до вратата на чичо ми.

Той се стряска, след като ни вижда.

– Боже господи, какво става?

– Ох, нещо ужасно, сър!

– Не можете повече да търпите буйствата ѝ, така ли? И сте я довели тук, където може да хукне сред книгите?

Той обаче я оставя да говори, като непрекъснато ме гледа. Стоя вцепенена с ръка върху пламналото си лице, а светлата ми коса е разпиляна върху раменете ми.

Най-накрая той сваля очилата си и затваря очи. Очите му ми изглеждат голи, а клепачите – много меки. Вдига палеца и изцапания си показалец към основата на носа си и го ощипва.

– Е, Мод – казва, – това е лоша новина. Мисис Стайлс, аз, прислужниците ми – всички ние чакаме да започнеш да се държиш прилично. Надявах се, че сестрите са те възпитали по-добре. Надявах се, че ще бъдеш покорна. – Приближава се до мен, примигвайки, и слага ръка върху лицето ми. – Не се дърпай така, момиче! Искам само да пипна бузата ти. Мисля, че е гореща. Е, ръката на мисис Стайлс е голяма, – Оглежда се. – Намира ли се нещо студено тук?

Той има тънък месингов нож с тъпо острие за рязане на хартия. Навежда се и доближава острието му до лицето ми. Държи се кротко и ме плаши. Гласът му е тих като на момиче. Продължава: – Мъчно ми е да те гледам наранена, Мод. Наистина ми е мъчно. Мислиш ли, че искам да ядеш бой? Защо да го искам? Ти обаче сигурно го искаш, след като си го търсиш. Мисля си, че ти е приятно да те удрят. Така е по-хладно, нали? – Обърнал е острието. Треперя. Голите ми ръце настръхват от студа. Той си мърда устата. – Всички ние чакаме – повтаря

– Да започнеш да се държиш прилично. Е, тук, в Брайър, поне ни бива за това. Умеем да чакаме, да чакаме, да чакаме. На мисис Стайлс и на останалите ми прислужници им се плаща, за да чакат; аз съм учен и по природа съм склонен да го правя. Огледай се наоколо и виж колекцията ми. Смяташ ли, че тя е дело на нетърпелив човек? Книгите идват при мен бавно от тайни източници. Прекарвал съм смирено много тягостни седмици в очакване да се сдобия с томове, които са били с по-лошо качество в сравнение с теб! – Смее се – вял смях, който някога може и да е бил жив, придвижва върха на ножа до едно място под брадичката ми, накланя лицето ми и го оглежда. После пуска ножа и се отдалечава. Пъха телените дръжки на очилата зад ушите си.

– Съветвам ви да я набиете с камшик, мисис Стайлс – казва, – ако продължава да ви създава неприятности.

Навярно в крайна сметка децата са като конете и могат да бъдат обяздени. Чичо ми се връща при разбърканите си книжа, след като ни освобождава, а аз послушно се залавям за ръкоделието си. Кротка съм не защото съществува вероятност да бъда набита с камшик. Причината е в онова, което знам за жестоката същност на търпението. Няма по-ужасно търпение от търпението на умопомрачените. Виждала съм как, луди изпълняват задачи, които нямат край – сипват пясък от една пукната чаша в друга, броят бодовете на протрита рокля или пък прашинките в слънчев лъч, запълват невидими счетоводни книги със сметки. Ако бяха уважавани богати мъже, вместо жени, те вероятно щяха да минават за учени или щяха да заемат важни постове. Нямам представа. Разбира се, тези мисли ми се въртят в главата по-късно, когато вече съм наясно с увлечението на чичо си. През онзи ден аз съзирам по детски само неговата външност. Виждам обаче, че то е загадъчно, и знам, че е тихо – в действителност неговата материя е материята на мрака и на тишината, която изпълва къщата на чичо ми подобно на вода или на восък.

Ако се съпротивлявам, то ще ме завлече надълбоко в себе си и аз ще се удавя.

Тогава все още не ми се иска да го правя.

Преставам да се съпротивлявам и отстъпвам пред неговите лепкави завихрящи се течения.

Това навярно е първият ден от моето обучение. На следващия ден обаче в осем часа започват истинските уроци. Нямам гувернантка: обучава ме чичо ми; накарал е мистър Уей да сложи писалище и столче за мен близо до сочещия показалец на пода на библиотеката му. Столчето е високо: краката ми се клатят, изтръпват от тежестта на ботите ми и накрая стават съвсем безчувствени. Ако обаче започна да се въртя, ако кашлям или кихам, чичо ми идва при мен и ме удря през пръстите с шнура с облечените с коприна топчета. В търпението му се забелязва някакво странно непостоянство; макар и да твърди, че няма желание да ме наранява, в крайна сметка той ме наранява доста често.