Сара Уотърс - Крадлата

Чува се шум от отваряне на врата и през ръбовете на завесите прозира светлина. Появява се някакво лице, съвсем близо до моето – мило лице, не лице на луда, а на онова момиче, което ми беше донесло бисквитата и сладкото вино. Облечена е с нощница и косата ѝ е разпусната.

– Хайде, не плачи – казва нежно тя. Ръката ѝ не е тежка. Слага я на главата ми, гали ме по лицето и аз се успокоявам малко. Не мога да спра сълзите си. Казвам ѝ, че се страхувам от лудите, а тя се смее.

– Тук няма луди – отвръща. – Мислиш си за онова другото място. Не се ли радваш, че си тръгна оттам? – Клатя глава. – Тук просто всичко ти е непознато. Скоро ще свикнеш.

– Вдига свещта, която носи. Виждам я, че го прави, и веднага отново се разплаквам. – Хайде стига, след малко вече ще си заспала!

Отвръщам, че не обичам тъмнината и че ме е страх да лежа сама. Тя се колебае, мислейки си навярно за мисис Стайлс. Според мен обаче моето легло е по-меко от нейното, а отгоре на всичко е зима и е ужасно студено. Най-сетне тя се съгласява да полежи с мен, докато заспя. Изгася свещта, а аз подушвам дима в мрака.

Казва ми, че името ѝ е Барбара. Позволява ми да си сложа главата до нейната. Пита:

– Тук не е ли хубаво както в предишния ти дом? Не мислиш ли, че ще ти хареса?

Отвръщам, че сигурно ще ми хареса малко, ако всяка нощ лежи с мен, тя отново започва да се смее, а после се настанява по-удобно върху пухения дюшек.

Веднага заспива тежко, както правят домашните прислужници. Мирише на крем за лице с аромат на теменужки. Нощницата ѝ е с панделки на пазвата, аз ги напипвам през ръкавицата и ги държа, докато чакам съня да дойде – сякаш се премятам в непрогледния мрак, а те са въжета, които ще ме спасят.

Разказвам ви всички тези неща, за да сте наясно за силите, които действат върху мен и ме правят такава, каквато съм.

На следващия ден ме държат в моите две студени стаи и ме карат да шия. Тогава забравям за страха си от мрака на нощта. Ръкавиците ме правят несръчна, иглата боде пръстите ми. – Няма да шия! – извиквам, късайки плата. Тогава мисис Стайлс ме бие. И тъй като роклята и корсетът ми са много твърди, тя си наранява ръката, докато ме удря по гърба. Намирам утеха в това, колкото и малка да е тя.

Струва ми се, че през първите дни ме бият често. Как би могло да бъде другояче? Свикнала съм с веселите порядки, с глъчката на отделенията, с ласките на двайсет жени; сега тишината и равномерният ритъм на къщата на чичо ми ме карат да беснея. По принцип съм добродушно дете, но налаганите върху мен ограничения ме правят опърничава. Събарям чаши и чинии от масата на пода. Лежа и ритам с крака, докато ботите изхвърчат от петите ми. Пищя, докато от гърлото ми потича кръв. За тези пристъпи на ярост ме наказват, като всяко следващо наказание е по-сурово от предишното. Връзват ми китките и устата. Заключват ме в празни стаи или шкафове. Веднъж обръщам свещта, пламъкът ѝ плъзва към ресните на един стол и те започват да пушат; после мистър Уей ме завежда до ледницата по някаква пуста пътека, която минава през парка. Не си спомням вече студа в помещението; спомням си ледените блокове – сигурно са ми се сторили чисти като кристали, които тиктакат подобно на безброй часовници в зимната тишина. Тиктакат в продължение на три часа. Когато мисис Стайлс идва, за да ме освободи, съм си направила нещо като гнездо и тя не може да ме разгъне. Чувствам слабост, сякаш съм упоена.

Мисля, че тя е уплашена. Отнася ме безшумно обратно в къщата по стълбището за прислугата и двете с Барбара ме изкъпват, а после разтриват ръцете ми със спирт.

– Боже мой, ако повече не е в състояние да използва ръцете си, той ще ни даде да се разберем!

Хубаво е да я видиш уплашена. Оплаквам се от болки в пръстите и от слабост в продължение на ден-два и я наблюдавам как се суети; после загубвам контрол над себе си и я ощипвам, с което показвам, че мога да стискам здраво, и не след дълго тя отново ме наказва.

Това трае може би месец, макар че в детския ми ум изглежда много повече. Чичо ми чака през цялото време, както би чакал да бъде обязден кон. Понякога кара мисис Стайлс да ме води в библиотеката и я пита докъде съм стигнала.

– Как вървят нещата, мисис Стайлс?

– Все така зле, сър.

– Още ли е буйна?

– Буйна и раздразнителна.

– Пердашите я, нали?

Тя кимва и той ни отпраща. Продължавам с непокорството, с гнева и със сълзите. През нощта Барбара клати глава.

– Какво си дребосъче, а си толкова вироглава! Мисис Стайлс казва, че никога не е виждала такъв малък тиранин като теб. Защо не можеш да бъдеш добра?