Сара Уотърс - Крадлата

Сара Уотърс е родена в Уелс през 1966 г. Завършила е английска литература и е преподавала в Свободния университет в Бъкингъмшир. Носител е на наградите "Бети Траск" и "Съмърсет Моъм" и има две номинации за наградата "Джон Луелин Рийс" на "Мейл он Сънди" През 2000 г. получава наградата за млад писател на "Сънди Таймс". Третият ѝ роман "Крадлата" е номиниран за наградите "Ориндж" и "Ман Бусър" и получава наградата на Асоциацията на авторите на криминални романи "Илис Питърс Дагър" за криминална литература с исторически сюжет, както и наградата "Саут банк поу" за литература. През 2003 г. е отличена от "Гранта" като най-добър млад белетрист на Великобритания. Притежава три награди за автор на годината: едната от тях е по линията на Британските награди за литература, а другите две – на Асоциацията на британските книгоразпространители и на книгоразпространителската верига "Уотърстоун".

Предишните ѝ два романа – Tipping the Velvet и Affinity, също са издадени от "Вираго". По романа Tipping the Velvet е създаден телевизионен филм за "Би Би Си". Автор на сценария е британският писател Андрю Дейвис. Сара Уотъс живее в Лондон.

Изказвам своята признателност на Лени Гудингс, Джули Грау, Джудит Мъри, Маркъс Хофман, Бриджит Ибс, Каролайн Халидей, Лора Гоуинг, Кейт Тейлър, Джоан Калогъръс, Джудит Бенет, Синтия Херъп, Хирани Химона и Вероника Раго.

По онова време се казвах Сюзан Триндър. Наричаха ме Сю. Знам през коя година съм се родила, но дълго време не знаех на коя дата и празнувах рождения си ден на Коледа. Мисля, че съм сираче. Знам, че майка ми е умряла. Никога обаче не я бях виждала и тя не означаваше нищо за мен. Бях дете на мисис Съксби, ако въобще съм била нечие дете, а за свой баща смятах мистър Ибс, който държеше ключарска работилница на Лант стрийт в Бъроу, близо до Темза.

Спомням си кога за първи път се замислих за света и за своето място в него.

Имаше едно момиче, казваше се Флора, което плащаше на мисис Съксби по едно пени, за да ме води да прося, когато имаше представление в театъра. Навремето хората често ме водеха да прося заради светлата ми коса; Флора също беше руса и ме пробутваше за своя сестра. Театърът, където ме заведе през онази нощ, за която си мисля сега, беше "Съри", на Сейнт Джордж Съркъс. Играеше се пиесата "Оливър Туист". Спомням си, че беше много страшна. Спомням си наклона на балкона и капака, през който се слизаше към партера. Спомням си как някаква пияна жена стискаше панделките на роклята ми. Спомням си ярките светлини, от които сцената изглеждаше страховита, крясъците на актьорите и писъците на тълпата. Един от героите беше с червена перука и бакенбарди: бях сигурна, че е маймуна, облечена в палто, съдейки по подскоците му. Още по-страховито изглеждаше ръмжащото куче с розовите очи, но най-свиреп от всички беше господарят на кучето – Бил Сайкс, сводникът. Когато удари бедното момиче Нанси с тоягата си, всички хора на нашия ред се изправиха на крака. Някой хвърли обувка към сцената. Една жена до мен изкрещя:

– Звяр неден! Злодей! Тя струва колкото четирийсет побойници като теб!

Не знам дали защото хората започнаха да стават от местата си, от което балконът сякаш се раздвижи, или заради виковете на жената, или може би заради вида на Нанси, която лежеше бледа като платно в краката на Бил Сайкс и не мърдаше, но аз се сковах от ужас. Помислих си, че ще ни убият до един. Започнах да пищя и Флора не можеше да ме успокои. А когато жената, която беше извикала, ме прегърна и ми се усмихна, се разпищях още по-силно. Тогава Флора се разплака – според мен тя беше на не повече от дванайсет-тринайсет години. Върна ме обратно вкъщи. Мисис Съксби ѝ удари плесница.

– Как я мислиш ти тая работа – да я заведеш да гледа такова нещо? – каза. – Трябваше да седиш с нея на стълбите. Не ви давам децата си, за да ми ги връщате в тоя вид – посинели от рев. На каква ми се правиш? – Взе ме в скута си и аз отново се разплаках. – Тихо, агънцето ми. – Флора стоеше безмълвна пред нея и дърпаше кичура, който беше увиснал върху зачервената ѝ буза.

Мисис Съксби приличаше на разгневен дявол. Погледна Флора и потропа с пантофа си по килима, като през цялото време се люлееше на стола – голям скърцащ дървен стол, на който не сядаше никой друг, освен нея, и ме удряше по треперещия гръб с дебелата си, тежка ръка.