Сара Уотърс - Крадлата

– Бива си го, а? – чух го да казва. – Виж само как мирише сосът...

После гласът му се превърна в мърморене и аз отново се отпуснах на възглавницата. Мисля, че бях на пет-шест години. Спомням си обаче съвсем ясно. Спомням си, че лежах и чувах потракването на ножовете, вилиците и порцелана, въздишките на мисис Съксби, проскърцването на стола ѝ, потропването на пантофа ѝ по пода. Спомням си също, че осъзнах нещо, което до този момент не бях осъзнала: как е устроен светът, осъзнах, че в него има хора като лошия Бил Сайкс, като добрия мистър Ибс и като Нанси, за която можеше да се каже и едното, и другото. Мислех си, че се радвам много, че съм в онази част от него, в която най-сетне беше попаднала Нанси – имам предвид в добрата му част, със захарните мишлета.

Чак след много години, когато гледах за втори път "Оливър Туист", разбрах, че Нанси наистина е била убита. Тогава Флора вече я биваше много като крадла: "Съри" го нямаше за нищо, работеше в театрите и салоните в Уест енд и преминаваше като светкавица през тълпите. Но никога повече не ме взе със себе си. Както всички останали и тя се страхуваше прекалено много от мисис Съксби. Накрая я хванаха, бедничката, с ръце върху гривната на една госпожа и я изпратиха в каторга заради кражбата.

Горе-долу всички на Лант стрийт бяхме крадци. Бяхме обаче от онзи тип крадци, които не толкова упражняваха този занаят, колкото го улесняваха. Макар и да се опулих, когато видях Флора да пъха ръка в дупката на роклята си и да вади оттам портмоне и парфюм, никога повече не се изненадах толкова силно и денят беше много скучен, ако никой не дойдеше в работилницата на мистър Ибс с портмоне или с пакет в подплатата на палтото, шапката, ръкава или чорапа си.

– Добре ли сте, мистър Ибс? – питаше човекът.

– Да, сине – отговаряше мистър Ибс. Говореше по-скоро през носа си. – Нещо ново?

– Почти нищо.

– Имаш ли нещо за мен?

Мъжът намигаше.

– Да, имам, мистър Ибс, нещо много специално и много рядко...

Винаги казваха това или нещо от сорта. Мистър Ибс кимаше, а после спускаше транспаранта на вратата на работилницата и превърташе ключа, защото беше предпазлив човек и никога не разглеждаше плячката близо до прозореца. Зад тезгяха му имаше завеса от зелено сукно, а зад нея – коридор, по който се стигаше до кухнята. Ако крадецът му беше познат, той го водеше до масата. – Хайде, синко – казваше. – Не го правя за всеки. Ти обаче си толкова врял и кипял, че спокойно би могъл да бъдеш част от семейството. – После караше човека да сложи нещата, които беше донесъл, между чашите, коричките и чаените лъжички.

Понякога мисис Съксби беше там и хранеше с каша някое бебе. Крадецът я виждаше и сваляше шапката си.

– Добре ли сте, мисис Съксби?

– Добре съм, скъпи мой.

– Добре ли си, Сю? Колко си пораснала!

Смятах ги за по-добри и от магьосниците. Защото от палтата и ръкавите им излизаха портфейли, копринени кърпички и часовници или бижута, сребърни прибори, месингови свещници, фусти – понякога цели катове дрехи. – Първокласна стока, не ще и дума – казваха те, докато подреждаха нещата на масата, а мистър Ибс потриваше ръце с изпълнен с очакване поглед. После обаче разглеждаше плячката и лицето му помръкваше. Имаше вид на много кротък, много честен човек. Беше със съвсем бледи бузи и с хубави устни и бакенбарди. Лицето му толкова помръкваше, че на човек му се късаше сърцето.

– Парцали – измърморваше той, като клатеше глава и въртеше в ръка някоя банкнота. – Много трудно можеш да ги пласираш. – Или: – Свещници. Миналата седмица ми донеcoxa дузина първокласни свещници, задигнати от една къща на Уайтхол. Нищо не можах да направя с тях. Не успях да ги пласирам.

Стоеше прав и се правеше, че пресмята цената, но сякаш не смееше да я назове, за да не обиди човека. После предлагаше някаква сума, а крадецът изглеждаше отвратен.

– Мистър Ибс – казваше той, – тия пари няма да ми заплатят труда, който си направих, за да дойда от Лондон Бридж дотук. Хайде, бъдете справедлив.

Мистър Ибс обаче вече беше взел сандъчето и броеше шилингите на масата: един, два, три... После спираше с четвъртия в ръка. Крадецът виждаше как блести среброто – точно по тази причина мистър Ибс винаги излъскваше монетите – и това му действаше като червено на бик.

– Не може ли да ги направите пет, мистър Ибс?

Мистър Ибс вдигаше честното си лице и свиваше рамене.

– Иска ми се, синко. Много ми се иска. Ако ми беше донесъл нещо ценно, щях да ти платя подобаващо. Тия неща обаче – махваше с ръка към купчината от копринени кърпички, банкноти или блестящ месинг – не са нищо повече от безполезен боклук. Караш ме да ограбя себе си. Да открадна храната от устичките на рожбите на мисис Съксби.