Сара Уотърс - Крадлата

Подаваше шилингите на крадеца, който ги слагаше в джоба си и закопчаваше палтото си, кашляше или си бършеше носа.

После, изглежда, размисляше и отново пристъпваше към сандъчето. – Не си ял нищо тая сутрин, нали, синко? – питаше. Крадецът отвръщаше: – Не съм слагал троха в устата си. – Тогава мистър Ибс му даваше монета от шест пенса и му заръчваше на всяка цена да си купи с тях закуска, а не да ги изхарчи, залагайки на някой кон, а крадецът отвръщаше:

– Вие сте съкровище, мистър Ибс, истинско съкровище.

Мистър Ибс можеше да спечели десет или дванайсет шилинга от такъв човек, макар и да изглеждаше честен и справедлив. Защото, разбира се, онова, което говореше за парцалите или за свещниците, бе за парлама – той беше в състояние да отсее житото от плявата. След като крадецът си тръгнеше, той улавяше погледа ми и ми намигаше. Потриваше отново ръце и се оживяваше.

– А сега, Сю – казваше, – дали да не вземеш един парцал и да излъскаш тия неща, а? А после може, ако имаш малко време, скъпа, ако мисис Съксби няма някаква работа за теб, можеш да се захванеш с бродерията върху ония кърпички. Пробвай съвсем леко с ножичката си, с малката си ножичка, а може би и с карфица, защото това е батиста, нали виждаш, скъпа , и ще се скъса, ако дърпаш прекалено силно...

Мисля, че по този начин научих азбуката: не с писане, а с разпаряне на букви. Знам, че научих как изглежда собственото ми име от кърпичките, върху които беше избродирано "Сюзан". Що се отнася до четенето, ние никога не си давахме труд да се занимаваме с него. Мисис Съксби можеше да чете, когато ѝ се налагаше, мистър Ибс можеше да чете и даже да пише, но за всички останали четенето беше само някакво занимание, да речем, като да говориш еврейски или да правиш салтомортале – наясно си, че всяко от тях се практикува, защото има евреи и акробати, но след като е тяхна работа, защо да го превръщаш в своя?

Във всеки случай тогава мислех така. Научих се обаче да смятам. Научих се, докато обработвах монетите. Истинските монети, разбира се, пазехме за себе си. Фалшивите блестяха прекалено много и трябваше да ги потъмняваме с вакса и грес, преди да се отървем от тях. Научих се да го правя. За коприната и лена си има специален начин на пране и гладене, за да изглеждат като нови. Скъпоценните камъни излъсквах с обикновен оцет. Сребърните сервизи използвахме на вечеря, но само един-единствен път заради гербовете и марките и когато приключвахме с храненето, мистър Ибс прибираше чашите и купичките и ги претопяваше в слитъци. Същото правеше и със златото и оловото. Никога не рискуваше и затова се справяше толкова добре. Всяко нещо, попаднало в нашата кухня, изглеждаше по съвсем различен начин, когато я напускаше. И макар че влизаше през предния вход – откъм работилницата, откъм Лант стрийт, никога не излизаше през него. Излизаше през задния. Там нямаше улица. Имаше къс покрит пасаж и малък тъмен двор. Човек можеше да стои в двора и да няма представа накъде да тръгне, – имаше обаче пътека, ако знаеш как да я намериш. Тя водеше към тясна уличка, която излизаше на лъкатушещ черен път, стигащ до арките на железопътната линия; от една от арките, няма да споменавам точно коя, макар и да знам, започваше друг черен път, по който човек можеше бързо да отиде до реката, без да бъде забелязан. Познавахме двама-трима мъже, които държаха лодки там. И по всички тези криволичещи улички и пътища живееха наши приятели, например племенниците на мистър Ибс, които аз наричах братовчеди. Можехме да изпращаме по всеки един от тях плячката от нашата кухня към всички части на Лондон. Можехме да пласирахме всичко, абсолютно всичко, със скорост, от която ще ви падне шапката. Прекарвахме лед през август, преди една четвърт от него да е успяла да се превърне във вода. Можехме да прекарваме и слънчева светлина, стига мистър Ибс да успееше да намери клиент.

С две думи, почти всичко, внесено в нашата кухня, се изнасяше моментално от нея. Всъщност имаше само едно нещо, което се беше появило и някак си се беше застояло, едно нещо, което издържа на огромния напън на придвижването на плячката, едно нещо, на което мистър Ибс и мисис Съксби, изглежда, не възнамеряваха да поставят цена.

Имам предвид, естествено, себе си.

За това трябваше да съм благодарна на майка си. Нейната история беше трагична. Беше дошла на Лант стрийт една нощ през 1844 година. Беше дошла "огромна, скъпо момиче, носеше теб", както се изрази мисис Съксби, от което, преди да разбера какво всъщност е имала предвид, заключих, че майка ми навярно ме е донесла напъхана в джоб, пришит към полата ѝ или към подплатата на палтото ѝ. Защото знаех, че е била крадла. – Каква крадла беше! – казваше мисис Съксби. – Толкова храбра! И красива!