Сара Уотърс - Крадлата

– Наистина ли, мисис Съксби? Руса ли беше?

– По-руса от теб, но с остри черти като твойте и слаба като клечка. Настанихме я на горния етаж. Никой, освен мен и мистър Ибс не знаеше, че е тук, защото я търсеха полицаи от четири участъка и ако я бяха намерили, щеше да увисне на въжето. С какво се занимаваше ли? Каза, че се занимава само с крадене. Аз обаче си мисля, че е било нещо по-лошо. Знам, че беше корава като камък, защото носеше теб и, заклевам се, нито веднъж не измърмори, нито веднъж не извика. Само те гледаше и те целуваше по главичката. Даде ми шест лири, за да се грижа за теб; всичките бяха истински. Каза, че трябвало да свърши за последно една работа, от която щяла да забогатее. Смяташе да се върне да те вземе, когато пътят е чист...

Така ми разказа историята ѝ мисис Съксби и макар че в началото беше спокоен, накрая гласът ѝ започваше да трепери, а очите ѝ се наливаха със сълзи. Защото беше чакала майка ми да дойде, я тя повече не се беше появила. Вместо нея бяха пристигнали лоши новини. Работата, от която мислела, че ще забогатее, завършила зле. Един мъж бил убит, докато се опитвал да спаси сребърните си сервизи. Бил убит с ножа на майка ми. Собственият ѝ приятел я изпортил. Най-накрая полицаите я хванали. Прекарала един месец в затвора. После я обесили.

Обесили я така, както по онова време обесваха убийците, върху покрива на портала на затвора на Хорсмангър лейн. Мисис Съксби стояла до прозореца на стаята, в която съм се родила, и гледала как майка ми увисва на бесилката.

Гледката оттам беше прекрасна – най-добрата гледка в южен Лондон, както разправяха всички. Хората бяха готови да платят много щедро, за да се настанят до този прозорец, когато бесеха някого. И макар че някои момичета пищяха, когато капакът падаше с трясък, аз никога не го правех. Нито веднъж не се разтреперих, нито примигнах.

– Това е Сюзан Триндър – прошепваше някой. – Майка ѝ е била обесена като убийца. Държи се смело, нали?

Харесваше ми да чувам хората да го казват. На кого не би му харесало? Истината обаче е – вече въобще не ми пука дали някой го знае или не, истината е, че въобще не бях смела. Защото за да проявиш смелост, когато става въпрос за подобно нещо, трябва да съжаляваш за него. А как можех да съжалявам за някого, когото не познавам? Мислех си, че е жалко, че майка ми е завършила живота си на бесилката, но след като така или иначе я бяха обесили, се радвах, че е било заради нещо смело, като убийството на някакъв скъперник, треперещ за сервизите си, а не за нещо много жестоко, като например задушаване на дете. Мислех си, че е жалко, че по тази причина съм останала сираче, но пък познавах няколко момичета, чиито майки бяха пияници или луди; тези момичета мразеха майките си и не се разбираха с тях. Предпочитах мъртва майка пред някоя като тях!

Предпочитах мисис Съксби. Тя беше далеч по-добра. Беше ѝ платено да се грижи за мен един месец, а го правеше вече седемнайсет години. Ако и това не е любов, здраве му кажи. Могла е да ме даде в сиропиталище. Могла е да ме остави да плача на течение в някое креватче. А тя толкова държеше на мен, че не ме пускаше да крада от страх да не ме хване някой полицай. Позволяваше ми да спя до нея, в собственото ѝ легло. Излъскваше ми косата с оцет. Човек се отнася по този начин със скъпоценните камъни.

А аз не бях скъпоценен камък, даже не бях перла. Косата ми в крайна сметка се оказа съвсем обикновена. Лицето ми не се отличаваше с нищо. Можех да отварям прости ключалки, можех да срязвам прости резета, можех да пускам монети да подскачат и да познавам по звука им дали са истински или фалшиви. Всеки обаче може да прави тези неща, стига някой да го е научил. Навсякъде около мен се появяваха деца, оставаха за малко, после майките им сити вземаха или им намираха нови майки, или пък умираха, а мен, разбира се, никой не ме потърси, нито умрях, а растях, докато най-накрая станах достатъчно голяма, за да минавам сама покрай люлките с шишето с джин и със сребърната лъжичка. Понякога ми се струваше, че мистър Ибс се взира в мен с някаква светлина в очите, и си мислех, че изведнъж ме е възприел като плячка и се чуди защо съм се задържала толкова дълго и на кого би могъл да ме пласира, Когато обаче хората казваха, както се случваше от време на време, че кръвта вода не става, мисис Съксби помръкваше,

– Ела тук, скъпо момиче – викаше ме тя. – Дай да те погледна. – Слагаше ръце на главата ми, галеше ме с палци по бузите и се взираше замислено в лицето ми. – Виждам я в тебе – казваше. – Гледа ме така, както ме гледаше през оная нощ. Мисли си, че ще се върне и ще те направи богата. Как би могла да знае? Бедното момиче, тя никога няма да се върне! Ще дойде обаче време, когато ти ще бъдеш богата. Ти ще забогатееш, Сю, а и ние покрай теб...