Сара Уотърс - Крадлата

Засега обаче невинността ми е опазена, което ми е гарантирано още известно време.

След като ми е казал тези неща, чичо ми сякаш ме забравя. Стоя още четвърт час, преди той да вдигне глава, да ме зърне и да ми махне да напусна стаята. Боря се известно време с желязната дръжка на вратата му, а той трепва от изскърцването на бравата; когато затварям вратата, мисис Стайлс се втурва от мрака, за да ме върне обратно на горния етаж.

– Предполагам, че си гладна – казва тя, докато вървим. – Малките момичетата непрекъснато са гладни. Мисля, че ще бъдеш благодарна да получиш едно бяло яйце.

Гладна съм, но не си признавам. Тя обаче звънва на някакво момиче да дойде и то донася бисквита и чаша сладко червено вино. Слага ги пред мен и се усмихва, – като че ли по-лесно бих понесла плесница, отколкото усмивката ѝ. Боя се, че отново ще се разплача. Преглъщам обаче сълзите със сухата бисквита, а момичето и мисис Стайлс стоят една до друга, шепнат си и ме наблюдават. После ме оставят съвсем сама. Стаята става тъмна. Лягам върху канапето с глава върху възглавницата и се покривам с наметало си с малките си, червени от ударите ръце. От виното ми се доспива. Когато се събуждам, около мен се движат сенки, а мисис Стайлс е на вратата и носи лампа. Събуждам се, обхваната от ужас; имам чувството, че са минали много часове. Струва ми се, че камбаната е била преди малко. Мисля си, че е седем или осем часът.

Казвам:

– Бих искала, ако е възможно, да бъда отведена у дома.

Мисис Стайлс се смее.

– Имаш предвид в онази къща с грубите жени ли? Намери какво да наречеш свой дом!

– Мисля, че им е мъчно за мен.

– Сигурно се радват, че са се отървали от теб – от такова неприятно, бледо малко същество като теб. Ела тук. Време е да си лягаш. – Издърпала ме е от канапето и започва да ми развързва роклята. Отскубвам се от нея и я удрям. Тя хваща ръката ми и я извива.

Заявявам:

– Нямате право да ми причинявате болка! Не сте ми никаква! Искам си майките, които ме обичат!

– Ето я майка ти – отвръща тя и хваща снимката на врата ми. – Тази е майката, която ще имаш тук. Бъди благодарна, че разполагаш с тази снимка, за да знаеш как изглежда лицето ѝ. А сега се изправи и стой мирно. Трябва да носиш това, за да придобиеш фигура на дама.

Свалила е коравата бежова рокля от мен заедно с бельото под нея. После ме стяга здраво в момичешки корсет, който ме стиска още по-силно от роклята. Над него ми облича нощница. На ръцете ми слага чифт бели кожени ръкавици и ги зашива на китките. Само краката ми остават голи. Падам на канапето и ритам. Тя ме хваща и ме раздрусва, а после ме държи, докато се укротя.

– Виж какво – казва, а лицето ѝ е бяло на червени петна; усещам силно дъха ѝ върху бузата си. – Някога имах малка дъщеря, която почина. Беше с красива черна къдрава коса и кротка като агънце. Не мога да си обясня защо става така, че кротките чернокоси деца умират, а заядливите бледи момичета като теб остават живи. Не мога да си обясня защо майка ти, с цялото си богатство, се оказа никаквица и умря без време, а аз трябва да запазя пръстите ти гладки и да те гледам как се превръщаш в дама. Можеш да изплачеш всичките си лъжливи сълзи. Никога няма да размекнеш сърцето ми.

Хваща ме, изправя ме на крака и ме завежда в будоара; кара ме да се кача на огромното, високо, прашно легло и спуска завесите. До комина на камината има врата: тя ми обяснява, че вратата води към друга стая, където спи едно лошо момиче. През нощта то щяло да се ослушва и щяло да чуе, ако не лежа неподвижно, послушно и тихо, а ръката на момичето била много тежка.

– Кажи си молитвите – подканя ме тя – и поискай от Господ да ти прости.

После взема лампата и излиза, а аз потъвам в ужасен мрак.

Мисля, че е жестоко да се постъпва по такъв начин с дете; всъщност и сега мисля така. Лежа в агония от мъка и страх и напрягам слух в тишината – с широко отворени очи, тъжна, гладна, зъзнеща, сама в мрака, който е толкова непрогледен, че сякаш местещите се черни петна под клепачите ми са по-светли от него. Корсетът ме държи като ръка, стисната в юмрук. Кокалчетата на пръстите ми, стегнати в твърдите кожени ръкавици, започват да ме болят. От време на време колелата на големия часовник се завъртат и той бие; успокоявам се, доколкото мога, от мисълта, че някъде из къщата крачат луди, придружени от бдителни сестри. После започвам да се чудя какви са порядките тук. Вероятно на лудите им е разрешено да се разхождат навсякъде и някоя от жените ще се обърка и ще дойде в стаята ми. Вероятно злото момиче, което спи до мен, също е умопомрачено и ще дойде и ще ме удуши с тежката си ръка! И наистина, веднага щом тази мисъл ми минава през главата, започвам да чувам сподавените звуци на някакво движение, което е близо, неестествено близо до мен: представям си хиляди спотайващи се фигури, допрели лица до завесата, хиляди протегнати ръце. Разплаквам се. От корсета, с който съм облечена, усещам сълзите странно. Копнея да мога да лежа спокойно, за да не се досетят жените, които бродят из къщата, че съм тук, но колкото повече се мъча да бъда спокойна, толкова по-нещастна ставам. Един паяк или молец докосва леко бузата ми; представям си, че ръката, която се опитва да ме удуши, най-после е стигнала до мен, подскачам, стряскайки се, и най-вероятно изпищявам.