Сара Уотърс - Крадлата

И аз съм доволна. Разбирам от думите му, че съм изпълнила листа с херувимчета. Впоследствие ще съжалявам, че не съм надраскала текста и не съм зацапала страницата. Красивите букви ме погубват. Господинът се обляга още повече на бастуна си и си накланя толкова силно главата, че успявам да видя над телената рамка на очилата безкръвните ръбове на клепачите му.

– Е, мис – продължава, – нали нямаш нищо против да дойдеш да живееш в моята къща? И недей да цупиш нахално устни! Би ли искала да дойдеш с мен и да се научиш да се държиш прилично и да пишеш с нормални букви?

По-добре да ме беше ударил.

– Въобще не бих искала – отвръщам веднага.

Старшата казва:

– Засрами се, Мод!

Господинът изсумтява.

– Вероятно – заявява – в крайна сметка има злополучния нрав на майка си. Но поне ходилата ѝ са изящни като нейните. Искаш ли да тропащ с крака, мис? Е, къщата ми е голяма. Ще ти намерим някоя стая, в която да тропаш далече от нежните ми уши, – там ще можеш да изпадаш в бяс – никой няма да ти обръща внимание; вероятно до такава степен няма да ти обръщаме внимание, че ще забравяме да те храним и накрая ще умреш. Как ти се струва, а?

Изправя се и си изтупва палтото, върху което няма прах. Дава напътствия на старшата, без да ме погледне. След като излиза, аз вземам Библията, от която съм чела, и я хвърлям на пода.

– Няма да отида! – извиквам. – Той не може да ме принуди!

Старшата ме притегля към себе си. Виждала съм я да удря с камшик лудите, когато стават неспокойни, но сега тя ме притиска към престилката си, плаче като момиче и ми обяснява мрачно какво ще е бъдещето ми в къщата на моя чичо.

Някои мъже наемат фермери, които да отглеждат телета вместо тях. Братът на майка ми е наел сестрите в лудницата, за да ме отгледат вместо него. Сега има намерение да ме отведе в дома си и да ме подготви за печене. Изведнъж трябва да се откажа от малката рокля, която носех в лудницата, от връзката с ключовете, от палката: изпраща икономката си с един комплект дрехи, за да ме облече по негов вкус. Тя ми донася боти, вълнени ръкавици и бежова рокля – отвратителна момичешка рокля, дълга до прасците и корава от кокалените пръчки, опънати от раменете до талията. Стяга здраво връзките, а когато започвам да недоволствам, ги стяга още по-здраво. Сестрите я гледат и въздишат. Когато идва време да ме отведе, те ме целуват и крият очите си. После една от тях бързо допира ножицата си до главата ми, за да отреже къдрица и да я носи в медальона си; след като я виждат, останалите грабват ножицата от нея или вземат ножове или своите ножици, дърпат и скубят, докато най-накрая косата ми започва да се къса от корените. Посягат към падащите кичури и се боричкат за тях като чайки – гласовете им събуждат лудите и те започват да крещят в задушните си стаи. Прислужницата на чичо ми бързо ме отвежда далеч от тях. Дошла е с карета с кочияш. Портата на лудницата се захлопва след нас.

– Хубаво място да отгледаш едно момиче! – възкликва прислужницата и прокарва носната си кърпа по устните си.

Не разговарям с нея. Тясната ми рокля ме прерязва и ме кара да дишам учестено, а ботите протриват глезените ми. Вълнените ръкавици ме бодат и най-накрая ги свалям от ръцете си. Тя ме наблюдава самодоволно.

– Характерът ти си го бива, а? – казва. Носи кошница с плетиво и пакет с храна. В него има хлебчета, пликче със сол и три бели яйца, твърдо сварени. Търкаля две от яйцата върху полата си, за да им счупи черупките. Отвътре яйцата са сиви, а жълтъкът е сух като прах. Никога няма да забравя миризмата му. Слага третото яйце на скута ми. Няма да го ям, но го оставям да подскача, докато най-накрая пада на пода на каретата и се изцапва. Жената започва да цъка, след като вижда какво съм направила. Изважда плетивото си, а после главата ѝ клюмва и тя заспива.

Седя сковано до нея, обзета от отчаяна ярост. Конят върви бавно, а пътуването изглежда дълго. От време на време минаваме през дървета. Тогава лицето ми се оглежда в стъклото, тъмно като кръв.

Не съм виждала никаква друга къща, освен лудницата, в която съм се родила. Свикнала съм със суровостта и самотата, с високите стени и капаците по прозорците. През този първи ден спокойствието в къщата на чичо ми ме смущава и ме плаши. Каретата спира пред някаква врата, която е разделена по средата на две високи изпъкнали крила: докато ги гледаме, те се отдръпват назад и сякаш потреперват. Мъжът, който ги отваря, носи тъмни копринени бричове и нещо, което ми прилича на напудрена шапка. – Това е мистър Уей, икономът на чичо ти – казва жената; лицето ѝ е до моето. Мистър Уей ме наблюдава известно време, а после поглежда към нея, предполагам, че тя му дава знак с очи. Кочияшът смъква стъпалата, за да слезем, но аз не му позволявам да ме хване за ръката; когато мистър Уей ми се покланя, си мисля, че го прави, за да ме дразни, защото съм виждала много пъти сестрите да се покланят на лудите жени, смеейки се. Вървя след него в тъмнината, която сякаш се разлива върху бежовата ми рокля. След като мъжът затваря вратата, тъмнината изведнъж става по-дълбока. Усещам ушите си пълни, като че ли в тях има вода или восък. Това е тишината, която чичо ми отглежда в къщата си, така както другите хора отглеждат лози или цъфтящи увивни растения.