Сара Уотърс - Крадлата

– Добър ден – каза. – Мистър Ривърс. Мис Смит. Мисис Ривърс, вие, разбира се, ме помните, нали?

Подаде ръка.

Подаде я на мен.

Последва секунда, струва ми се, на абсолютна тишина. Погледнах го, а той кимна. – Мисис Ривърс? – повтори. Господина се наведе и ме хвана за ръката. Отначало помислих, че иска да ме накара да остана на мястото си, но после осъзнах, че се опитва да ме вдигне от него. Лекарят хвана другата ми ръка. Изправиха ме на крака. Обувките ми се закачиха на стъпалата. Изкрещях:

– Чакайте! Какво правите? Какво...

– Не се съпротивлявайте, мисис Ривърс – отвърна лекарят. – Ние ще се погрижим за вас.

Махна с ръка и доктор Грейвс и жената се приближиха. Аз изкрещях:

– Не съм аз тази, която ви трябва! Какво правите? Мисис Ривърс? Аз съм Сюзан Смит! Господине! Господине, кажете им!

Доктор Кристи поклати глава.

– Още ли продължава с онази тъжна заблуда? – попита той Господина.

Господина кимна и не каза нищо, сякаш беше прекалено нещастен, за да говори. Надявам се, че е бил нещастен! Обърна се и взе едната от чантите – едната от чантите на майката на Мод. Доктор Кристи ме стисна по-здраво. – Хайде – подкани ме, – как е възможно да сте Сюзан Смит от Уелк стрийт в Мейфеър? Не знаете ли, че такова място не съществува? Знаете, разбира се. И ние ще ви накараме да си признаете, дори и това да ни отнеме една година. А сега престанете да се въртите, мисис Ривърс. Съсипвате красивата си рокля.

Бях се опитала да се отскубна от него. След като чух думите му, се отпуснах. Взрях се в копринения си ръкав и в собствената си ръка, която беше напълняла и беше станала гладка от редовното хранене, а после в чантата до краката ми с месинговите букви "М" и "А".

И в тази секунда най-сетне осъзнах мръсния номер, който ми беше погодил Господина.

Изревах:

– Проклета свиня! – Разплаках се и отново започнах да се въртя и да се дърпам към него. – Негодник! Ох!

Той беше застанал на входа на каретата и я беше наклонил. Лекарят ме стисна по-здраво и лицето му стана строго.

– В моята болница няма място за подобни думи, мисис Ривърс – заяви.

– Мръсник! – извиках. – Не разбирате ли какво е направил? Не виждате ли измамата? Не съм аз тази, която ви трябва, а ...

Продължавах да се дърпам, а той продължаваше да ме държи; погледнах покрай него към люлеещата се карета. Господина се беше отдръпнал назад и си беше покрил лицето с ръка. Зад него седеше Мод, а светлината, която проникваше през жалузите, образуваше решетка върху нея. Лицето ѝ беше слабо, а косата – безжизнена. Роклята ѝ беше износена и приличаше на рокля на прислужница. Очите ѝ бяха безумни, сълзите напираха в тях, но зад сълзите погледът ѝ беше твърд. Твърд като мрамор, твърд като месинг.

Твърд като перла и като песъчинките в нея.

Доктор Кристи забеляза, че я гледам.

– Защо сте се вторачили така? – попита. – Предполагам, че познавате собствената си прислужница?

Не можех да говоря. Тя обаче можеше. Каза с треперещ глас, който не беше нейният:

– Бедната ми господарка! Ох! Сърцето ми се къса.

Смятах я за гълъбче. Гълъбче – друг път. Тази кучка е знаела всичко. Знаела е всичко от самото начало.

Мисля, че съм съвсем наясно относно началото, което е първата ми грешка.

Представям си маса, хлъзгава от кръв. Кръвта е на майка ми. Има прекалено много кръв. Толкова много, че според мен тя тече като мастило. Мисля, че за да се запазят дъските под масата, жените са сложили порцеланови легени, ето защо тишината между виковете на майка ми е изпълнена, кап-кап! кап-кап! , с нещо, което би могло да бъде разминаващо се тиктакане на часовници. На фона на падащите капки се чуват слаби викове: писъците на лудите и ругатните на сестрите, понеже това е лудница. Майка ми е луда. Масата е с ремъци, които ѝ пречат да се хвърли на пода, в устата ѝ също има ремък, който разтваря челюстите ѝ, за да не си прехапе езика, а друг ремък държи краката ѝ разтворени, за да мога аз да се появя между тях. След като се раждам, ремъците остават на мястото си: жените се страхуват, че тя може да ме разкъса! Слагат ме на пазвата ѝ и устата ми намира гърдата ѝ. Суча, а къщата утихва около мен. Само кръвта продължава да тече, кап-кап! кап-кап! , и тупкането отброява първите няколко минути от моя живот и последните минути от нейния. Защото след малко часовниците забавят ход. Гърдите на майка ми се повдигат и се отпускат, после отново се повдигат и се отпускат завинаги.