Сара Уотърс - Крадлата

Усещам и започвам да суча по-бързо. После жените ме откъсват от нея. А когато се разплаквам, ме удрят.

През първите десет години съм дъщеря на сестрите в къщата. Мисля си, че те ме обичат. В отделението има тигрова котка и аз си мисля, че ме държат, така както държат тази котка – като нещо, което да милват и да окичват с панделки. Нося тъмносива рокля като техните, престилка и таке; дават ми колан с връзка миниатюрни ключове и ме наричат "сестричка". Спя с всяка една поред в леглата им и ги следвам, докато изпълняват задълженията си в отделенията на лудницата. Къщата е голяма; предполагам, че на мен ми изглежда голяма, и е разделена на две части: в едната са жените, а в другата – мъжете. Виждам само жените. Нямам нищо против тях. Някои ме целуват и ме галят, така както правят сестрите. Някои докосват косата ми и плачат. Напомням им за собствените им дъщери. Други създават неприятности и на мен ми е разрешено да заставам пред тях и да ги удрям с дървена палка, направена специално за мен, докато сестрите най-накрая започват да се смеят и да казват, че никога не са виждали толкова забавно нещо.

По този начин се запознавам с основните принципи на реда и дисциплината и междувременно осъзнавам какво означава човек да е умопомрачен. Всичко това впоследствие ще ми е от полза.

Когато ставам достатъчно голяма, за да мога да разсъждавам разумно, ми дават златен пръстен, за който ме уведомяват, че е на баща ми, и снимка на някаква жена, която се оказва майка ми, и аз разбирам, че съм сираче, но тъй като никога не съм знаела какво е родителска обич или по-скоро съм изпитвала ласките на двайсет майки, не съм особено притеснена от новината. Мисля, че сестрите ме обличат и ме хранят заради самата мен. Аз съм дете с най-обикновени черти, но в този свят, в който липсват деца, минавам за красавица. Имам приятен и мелодичен глас и книгите ме привличат. Предполагам, че ще изживея дните си като сестра, която с удоволствие се заяжда с лудите.

На девет-десет години децата си мислят разни неща. Вече карам единайсетата си година, когато един ден старшата ме вика в сестринската стая. Представям си, че ще ме почерпи с нещо. Греша. Тя ме поздравява странно и избягва погледа ми. С нея има някакъв човек – някакъв господин, казва тя, но по онова време думата не ми говори нищо. Впоследствие ще започна постепенно да осъзнавам смисъла ѝ. – Ела по-близо – казва старшата. Господинът ни наблюдава. Облечен е в черен костюм и носи черни копринени ръкавици. Държи бастун с топка от слонова кост, на който се обляга, за да ме огледа по-добре. Косата му е черна и е започнала да побелява, бузите му са бледи като бузи на мъртвец, а очите му са скрити зад чифт тъмни очила. Едно нормално дете не би го погледнало, но аз не знам какво правят нормалните деца и не се страхувам от никого. Тръгвам и заставам пред него. Той разтваря устни, за да прокара език по тях. Езикът му е тъмен на върха.

– Дребна е – отбелязва той, – но въпреки всичко вдига достатъчно шум с краката си. Какъв е гласът ѝ?

Неговият глас е нисък, пресекващ, недоволен и прилича на сянка на треперещ човек.

– Кажи нещо на господина – подканя ме тихо старшата. – Кажи му как си.

– Много съм добре – отвръщам. Вероятно говоря прекалено силно, защото господинът се сепва.

– Стига – заявява той и вдига ръка. А после: – Надявам се, че можеш да шепнеш? Надявам се, че можеш да кимаш?

Кимвам.

– О, да.

– Надявам се, че можеш да мълчиш?

– Мога.

– Мълчи тогава. Така е по-добре. – Обръща се към старшата. – Виждам, че носи лика на майка си. Това е хубаво. Ще ѝ напомня за съдбата ѝ и може да ѝ попречи да я сподели. Не ми харесват обаче устните ѝ. Прекалено пълни са. Не обещават нищо добро. Както и гърбът ѝ, който е слаб и отпуснат. А какви са ѝ краката? Не искам момиче с дебели крака. Защо сте скрили краката ѝ под толкова дълга пола? Нима съм ви молил да го правите?

Старшата се изчервява.

– За жените е невинно забавление, сър, да я обличат с дрехи като тези, които се носят в къщата.

– Плащал съм ви, за да се забавляват сестрите, така ли?

Той прокарва бастуна по килима и си движи челюстите.

Отново се обръща към мен, но говори на нея. Пита:

– Чете ли добре? Пише ли хубаво? Хайде, дайте ѝ някакъв текст и я оставете да ми покаже.

Старшата ми подава отворена Библия. Прочитам откъс от нея, а господинът отново се сепва. – По-тихо! – извиква и аз започвам да шепна. После ме кара да препиша един абзац и ме наблюдава.

– Момичешки почерк – казва, след като свършвам, – пълен със серифи. – Въпреки всичко обаче по гласа му личи, че е доволен.