Сара Уотърс - Крадлата

– И така, мис – казва той, като пристъпва към мене и си движи челюстите. Жената се покланя. – Какъв е характерът ѝ, мисис Стайлс? – пита я той.

– Доста зъл, сър.

– Виждам го в очите ѝ. Къде са ѝ ръкавиците?

– Свали ги, сър. Не иска да ги носи.

Чичо ми се приближава.

– Лошо начало. Подай ми ръката си, Мод.

Не му я подавам. Жената ме хваща за китката и ми вдига ръката. Ръката ми е малка и пухкава при кокалчетата. Свикнала съм да се мия със сапуна, който се използва в лудницата и не е мек. Ноктите ми са черни от мръсотията в лудницата. Чичо ми държи върховете на пръстите ми. Неговата ръка е изцапана с едно-две петна от мастило. Клати глава.

– Е, ако исках няколко груби пръста да докосват книгите ми – продължава, – щях да накарам мисис Стайлс да ми доведе някоя сестра. Нямаше да ѝ давам чифт ръкавици, за да може грубите ѝ ръце да омекнат. Ще се погрижа обаче твоите да омекнат. Виж сега как омекотяваме ръцете на децата, които не си носят ръкавиците. – Бърка със собствената си ръка в джоба на палтото си и размотава едно от онези неща, които учените хора използват – шнур с нанизани метални топчета, облечени с коприна, за да притискат страниците на книгите. Връзва го на примка, сякаш го претегля в дланта си и бързо го стоварва върху хлътналите ми кокалчета. После с помощта на мисис Стайлс хваща другата ми ръка и прави същото и с нея.

Топчетата парят като камшик, но коприната предпазва плътта от нараняване. При първия удар изскимтявам като куче – от болка, от гняв и от изненада. След това мисис Стайлс освобождава китките ми, аз си приближавам пръстите до устата и започвам да плача.

Чичо ми трепва от звука. Прибира топчетата в джоба си и ръцете му хвръкват към ушите.

– Пази тишина, момиче! – извиква. Треперя и не мога да пазя тишина. Мисис Стайлс ме ощипва по рамото, от което се разплаквам още по-силно. После чичо ми отново изважда топчетата и аз най-сетне се успокоявам.

– Добре – казва тихо той. – В бъдеще няма да забравяш за ръкавиците, нали?

Клатя глава. Той почти се усмихва. Поглежда към мисис Стайлс.

– Ще се погрижите ли племенницата ми да изпълнява новите си задължения? Искам да бъде опитомена. Няма да допусна тук да има изблици на гняв. Много добре. – Махва с ръка. – А сега я оставете насаме с мен. И гледайте да не се отдалечавате много! Трябва да сте наблизо, ако отново се развилнее.

Мисис Стайлс се покланя и докато се прави, че ме хваща за треперещото рамо, за да ме накара да си изправя гърба, ме ощипва още веднъж. Жълтият прозорец светва, после потъмнява и отново светва, докато вятърът прекарва облаците покрай слънцето.

– Така – казва чичо ми, след като икономката излиза. – Знаеш защо те доведох тук, нали?

Приближавам зачервените си пръсти до лицето си, за да си избърша носа.

– За да ме направите дама.

Той се изсмива бързо и иронично.

– За да те направя секретарка. Какво виждаш тук, по тези стени?

– Дърво, сър.

– Книги, момиче – отвръща той. Приближава се до стената, сваля една книга и я обръща. Корицата ѝ е черна, по което познавам, че е Библия. Стигам до заключението, че останалите съдържат църковни песни. Предполагам, че тези книги с църковни песни са подвързии с различни цветове, за да съответстват на отделните видове лудост. Смятам го за голям напредък в мисленето.

Чичо ми държи книгата близо до гърдите си и я потупва по гръбчето.

– Виждаш ли заглавието, момиче? Стой на място! Казах ти да четеш, а не да подскачаш.

Книгата обаче е прекалено далече от мен. Поклащам глава и усещам, че сълзите ми отново напират.

– Ха! – извиква чичо ми, след като забелязва, че съм притеснена. – Ти наистина не виждаш! Погледни надолу, мис, към пода. Надолу! Още по-надолу! Виждаш ли онази ръка до обувката си? Тя беше сложена по мое нареждане след консултация с окулист – очен лекар. Това са редки книги, мис Мод, и не са предназначени за погледите на обикновените хора. Само ако те видя да преминаваш онзи сочещ пръст, ще се отнеса с теб както бих се отнесъл с някоя от прислужниците в къщата, ако я хвана да прави същото – ще удрям очите ти с пръчка, докато от тях потече кръв. С ръката е отбелязана границите на невинността в къщата. По-нататък ще можеш да преминаваш отвъд нея, но само когато аз кажа и когато си готова. Разбра ме, нали?

Не съм го разбрала. Как бих могла да го разбера? Вече обаче съм станала предпазлива и кимвам.

Той връща книгата на мястото ѝ, като за миг се бави, за да я подравни с останалите на лавицата. Гръбчето ѝ е красиво и, както ще се убедя след време, книгата му е любима. Заглавието е...