Сара Уотърс - Крадлата

Жената ме повежда по някакво стълбище, докато мистър Уей ни наблюдава. Стъпалата не са съвсем равни, а килимът на места е скъсан: новите ми боти ме правят тромава и аз падам.

– Стани, дете – казва ми тя и си слага ръката върху мен; не се отдръпвам. Изкачваме два реда стъпала. Колкото по-нагоре стигаме, толкова повече ме обзема страх, понеже къщата ми изглежда ужасна – таваните са високи, стените не са като гладките, голи стени на лудницата, а са запълнени с портрети, щитове и ръждясали саби, хора в рамки и ножници. Стълбището завива и стига до открит коридор, който обикаля около вестибюла; от всеки завой тръгват други коридори. От сенките в тях, бледи и скрити наполовина като нетърпеливи ларви в килийки на кошер, излизат прислужници, за да ме видят, докато се придвижвам из къщата.

Аз обаче не знам, че това са прислужници. Виждам престилките им и ги вземам за сестри. Мисля си, че в тъмните коридори има стаи, обитавани от тихи луди.

– Защо гледат? – питам жената.

– За да видят лицето ти – отвръща тя. – За да видят дали си красива като майка си.

– Аз имам двайсет майки – казвам – и съм по-красива от всяка от тях.

Жената е спряла пред една врата.

– Човек е толкова красив, колкото са красиви постъпките му – отвръща. – Имам предвид истинската ти майка, която почина. Тези стаи бяха нейни, а сега ще бъдат твои.

Въвежда ме в стаята, която е зад вратата, а после в будоара, в който се влиза през нея. Прозорците хлопат, сякаш някой ги удря с юмруци. Стаите сигурно са студени даже и през лятото, а сега е зима. Приближавам се до малката камина – прекалено съм ниска, за да видя лицето си в огледалото над нея. Стоя, треперейки.

– Не трябваше да си сваляш ръкавиците – казва жената, след като вижда, че си духам на ръцете. – Ще ги дам на дъщерята на мистър Инкър. – Поема наметалото ми, а после развързва панделките от косата ми и я сресва с един счупен гребен. – Дърпай се колкото си искаш – заявява, когато се опитвам да се освободя от нея. – Теб ще те заболи, а не мен! Леле, в какво са превърнали главата ти онези жени! Човек би ги сметнал за дивачки. Не знам как да накарам косата ти да изглежда прилично след онова, което са направили. А сега погледни тук. – Пъха ръка под леглото. – Да те видя как ще използваш нощното гърне. Хайде, без глупава скромност. Да не би да смяташ, че никога не съм виждала малко момиче да си вдига полата и да пишка?

Скръства ръце и ме гледа, а после намокря с вода една кърпа и ми измива лицето и ръцете.

– Виждала съм да правят така с майка ти, когато бях прислужница тук – казва, като ме дърпа насам-натам. – Тя беше много по-благодарна от теб. В онази къща никой ли не те е учил на добри обноски?

Мечтая за малката си дървена палка: щях да ѝ покажа всичко, което съм усвоила от добрите обноски! Аз обаче съм наблюдавала лудите и знам как да се съпротивлявам, макар и привидно да съм отпусната. Най-после тя се отмества от мен и си избърсва ръцете.

– Господи, какво дете! Надявам се, че чичо ти знае какво прави, довеждайки те тук. Изглежда, смята, че ще те превърне в дама.

– Не искам да бъда дама! – отвръщам. – Чичо ми не може да ме превърне в дама.

– Не ще и дума, че той може да направи каквото поиска в собствената си къща – отвръща тя. – Хайде! Виж колко много закъсняхме заради теб.

Долетял е приглушен звън на камбана, три пъти. Това е часовник; аз обаче го възприемам като сигнал за къщата, защото съм отгледана със звука на подобни камбани, които дават знак на лудите да станат, да се облекат, да си кажат молитвите и да се нахранят. Мисля си: "Сега ще ги видя!", но когато излизаме от стаята, къщата е тиха и спокойна както преди. Даже бдителните прислужници са се прибрали. Ботите ми пак се закачат в килима.

– Стъпвай по-леко! – казва жената шепнешком и ме ощипва по ръката. – Ето, погледни, тук е стаята на чичо ти.

Чука на вратата, а после ме въвежда вътре. Стъклата на прозорците са боядисани и от лъчите на зимното слънце, които падат върху тях, стаята е оцветена странно. Стените тъмнеят от гръбчетата на книгите. Приличат ми на фриз или на резба. Аз познавам само две книги: едната е черна и с измачкано гръбче – това е Библията. Другата е сборник с църковни песни, за която се смята, че е подходяща за умопомрачени – тя е розова. Предполагам, че всички напечатани думи са истински.

Жената ме настанява много близо до вратата и застава зад мен, а ръцете ѝ са като нокти на птица върху раменете ми. Мъжът, когото нарекоха мой чичо, се изправя иззад писалището си, чиято повърхност е скрита от разхвърляните върху нея книжа. На главата му има кадифена шапка с люлеещ се пискюл от разръфани конци. На очите му има друг чифт очила с по-светли стъкла.