Сара Уотърс - Крадлата

На следващия ден както обикновено тя отмести настрани закуската си, която се състоеше от яйца и месо, но даже и аз не можах да я изям. Облякох я, без да я гледам. Познавах всяка част от тялото ѝ. Тя продължаваше да носи старата рокля, която беше изкаляна, а аз бях облечена с красивата копринена рокля. Не ми позволи да я сменя дори и за пътуването, макар и да знаех, че ще я измачкам.

Възнамерявах да я нося, когато се върна в Бъроу. Не можех да повярвам, че отново ще бъда у дома с мисис Съксби още преди да се е стъмнило.

Приготвих чантите ѝ. Направих го бавно, като почти не усещах вещите, които докосвах. В едната сложих бельото ѝ, пантофите, сиропа за сън, боне, четка – тези неща тя трябваше да вземе със себе си в лудницата. В другата прибрах всичко останало. То беше за мен. Оставих настрани само онази бяла ръкавица, за която мисля, че споменах, и след като напълних чантите, я пъхнах грижливо в пазвата си, до сърцето си.

Каретата пристигна и ние бяхме готови. Мисис Крийм ни изпрати до вратата. Мод беше с воалетка. Помогнах ѝ да слезе по наклоненото стълбище, а тя ме стисна за ръката. Когато излязохме от къщата, ме стисна по-здраво. Не беше напускала стаята си повече от седмица. Трепна, когато видя небето и мрачната църква, и като че ли усети свежия въздух върху бузите си, даже през воалетката, като ръка, която я зашлеви.

Сложих пръстите си върху нейните.

– Господ да ви поживи, госпожо! – извика мисис Крийм, след като Господина ѝ плати. Тя стоеше и ни наблюдаваше. Момчето, което беше отвело коня през онази първа нощ, отново се появи, за да ни види на заминаване; дойдоха още едно-две момчета, за да зяпат – застанаха отстрани на каретата и започнаха да дърпат вратите, там, където един стар златен кръст беше замазан с черна боя. Кочияшът размаха камшика си към тях. Закрепихме чантите върху покрива на каретата, а после спуснахме стъпалата. Господина качи Мод в каретата, като издърпа пръстите ѝ от моите. Улови погледа ми.

– Хайде, хайде – каза с предупредителен тон. – Сега не е време за сантименталности.

Тя седна и си облегна главата назад, а той се настани до нея. Аз седнах срещу тях. Вратите бяха без дръжки, имаше само един ключ, подобен на ключ от каса; след като кочияшът затвори каретата, Господина заключи и прибра ключа в джоба си.

– Колко време ще пътуваме? – попита Мод.

Той отвърна:

– Един час.

Стори ми се повече от час. Стори ми се цял един живот. Денят беше топъл. Когато слънцето огряваше стъклата, в каретата ставаше много горещо, но прозорците не се отваряха, предполагам, за да не може лудият да изскочи навън. Най-после Господина дръпна една връв, за да затвори жалузите; седяхме, подскачайки в тъмнината, и мълчахме. След малко започна да ми прилошава. Видях, че главата на Мод се търкаляше върху тапицерията на седалката, но не можех да видя дали очите ѝ бяха отворени или затворени. Държеше ръцете си сключени на скута.

Господина обаче нервничеше – разхлабваше си яката, поглеждаше си часовника и си дърпаше маншетите. Два-три пъти извади носна кърпа и си избърса челото. Винаги когато каретата забавяше ход, той се навеждаше към прозореца, за да погледне през жалузите. После тя толкова много намали, че почти спря и започна да завива; той отново погледна навън, изправи гръб и си стегна вратовръзката.

– Почти пристигнахме – каза.

Мод обърна глава към него. Каретата отново забави ход. Дръпнах връвта, която движеше жалузите. Намирахме се пред каменна арка с желязна порта, от която започваше потънала в зеленина алея. Някакъв мъж отваряше портата. Каретата подскочи и ние потеглихме по алеята и стихнахме до къщата, която бе в края ѝ. Изглеждаше така, сякаш бяхме в Брайър, но къщата беше по-малка и по-спретната. Прозорците ѝ бяха с решетки. Наблюдавах Мод, за да видя какво ще направи.

Тя отметна воалетката си и се взря през прозореца с предишния си безжизнен поглед; стори ме се обаче, че зад тази безжизненост проблесна мисъл или се появи страх.

– Не се бой – каза Господина.

Това беше всичко, което каза. Не знам дали го каза на нея или на мен. Каретата направи още един завой и спря. Доктор Грейвс и доктор Кристи бяха там и ни чакаха, а зад тях беше застанала огромна пълна жена с навити до лактите ръкави и брезентова престилка върху роклята, която приличаше на престилка на месар. Доктор Кристи се приближи до каретата. И той като Господина имаше ключ и отключи отвън. Мод трепна от звука. Господина я прегърна. Доктор Кристи се поклони.