Сара Уотърс - Крадлата

Мисля, че всеки лекар щеше да постъпи по начина, по който постъпи онзи, след като чу разказа на Господина и видя Мод и мен такива, каквито бяхме тогава.

Той пристигна с още един мъж, също лекар, негов помощник. За да бъде вкарана една жена в лудницата, е необходимо мнението на двама лекари. Къщата им се намираше близо до Рединг. Каретата им изглеждаше странно – беше с капаци, подобни на жалузи, а отзад имаше шипове. Лекарите дойдоха не за да отведат Мод, не този ден, а за да я прегледат. Отвеждането стана по-късно.

Господина ѝ обясни, че са двама художници, негови приятели. На нея като че ли ѝ беше безразлично. Позволи ми да я измия, да приведа в ред безжизнената ѝ коса и да ѝ оправя роклята, а после не мръдна от стола си и не каза нито дума. Чак когато видя, че каретата им спира, се ококори и започна да диша по-учестено. Зачудих се дали и тя като мен беше забелязала жалузите и шиповете. Лекарите слязоха. Господина бързо излезе навън, за да поговори с тях; ръкуваха се, събраха глави и погледнаха крадешком към нашия прозорец.

После той се върна и ги остави да чакат. Качи се горе. Потриваше ръце и се усмихваше. Каза:

– Чак да не повярваш! Това са приятелите ми Грейвс и Кристи, които са ми дошли на гости от Лондон. Спомняш ли си, Мод, че съм ти говорил за тях? Едва ли са ми повярвали, че наистина съм се оженил! Дошли са, за да се уверят лично.

Продължаваше да се усмихва. Мод не го погледна.

– Имаш ли нещо против, скъпа – попита той, – да ги доведа при теб? Оставих ги с мисис Крийм.

Чувах ги, че говорят във всекидневната с тихи, сериозни гласове. Знаех какви въпроси ще зададат на мисис Крийм и какви отговори ще получат. Господина изчака Мод да му отговори, но тъй като тя мълчеше, погледна към мен.

Попита:

– Сю, би ли дошла с мен за момент? – Посочи с очи. Мод гледаше след нас и примигваше. Отидох с него до паянтовата площадка, а той затвори вратата зад гърба ми.

– Мисля, че трябва да я оставиш с мен – прошепна той, – когато те се качат. Ще я наблюдавам и може би ще я накарам да се изнерви. Това, че си непрекъснато покрай нея, я прави прекалено спокойна.

Отвърнах:

– Не им позволявайте да я наранят.

– Да я наранят ли? – Той едва не се разсмя. – Та тези мъже са негодници. Те гледат лудите да са в безопасност. Биха ги държали в огнеупорни хранилища подобно на златните кюлчета, за да живеят от приходите от тях. Няма да я наранят. Освен всичко друго си знаят работата, наясно са, че един скандал би ги съсипал. Те ми вярват, но трябва да я прегледат и да поговорят с нея, а също и с теб. Ти, разбира се, знаеш как трябва да отговаряш на въпросите им.

Направих физиономия. – Така ли? – отвърнах.

Той присви очи. – Не се подигравай с мен, Сю. Не и сега, след като сме толкова близо до целта. Знаеш какво да кажеш, нали?

Свих рамене, все още нацупена. – Мисля, че знам.

– Добро момиче. Първо ще ги доведа при теб.

Понечи да ме докосне. Дръпнах се и отстъпих встрани от него. Отидох в малката си стая и зачаках. Лекарите дойдоха след минута. Господина ги придружаваше; затвори вратата и застана пред нея, а очите му бяха вперени в лицето ми.

Бяха високи мъже като него, а единият беше пълен. Носеха черни сака и обувки с гъвкави подметки. Когато се движеха, подът, стените и прозорецът трепереха. Само единият от тях – по-слабият – говореше; другият просто наблюдаваше.

Поклониха се, аз също се поклоних.

– А! – каза тихо лекарят, който говореше, след като се поклоних. Казваше се доктор Кристи. – Вече знаете кои сме, предполагам? Нали не бихте имали нищо против, ако ви зададем няколко въпроса, които може да ви се сторят дръзки? Ние сме приятели на мистър Ривърс и сме много любопитни да научим подробности за брака му и за новата му съпруга.

– Не – отвърнах. – Имате предвид господарката ми.

– А! – повтори той. – Господарката ви. Бихте ли ми освежили паметта? Коя е тя?

– Мисис Ривърс – отвърнах. – Преди се казваше мис Лили.

– Мисис Ривърс, която преди се е казвала мис Лили. А!

Той кимна. Лекарят, който мълчеше, доктор Грейвс, извади молив и бележник. Първият продължи:

– Господарката ви. А вие сте?

– Прислужницата ѝ, сър.

– Естествено. И как се казвате?

Доктор Грейвс държеше молива си, готов да започне да пише. Господина улови погледа ми и кимна.

– Сюзан Смит, сър – отвърнах.

Доктор Кристи ме погледна по-внимателно.

– Като че ли се колебаете – каза. – Напълно ли сте сигурна, че това е името ви?

– Смея да твърдя, че си знам името! – отвърнах.