Сара Уотърс - Крадлата

Погледнах към Мод. Тя срещна погледа ми. Очите ѝ бяха черни, но блестяха като стъкло.

– Ще продължаваш ли да избягваш да ме гледаш? – попита ме шепнешком тя, когато ме видя, че извръщам глава. Тогава се завъртях отново към нея. Не можах да се сдържа, макар че лицето ѝ беше ужасно, беше страшно за гледане. Господина не спираше да говори. В стаята нахлу слаб вятър и наклони пламъка на свещта. Тя потрепери. Все още се взираше в очите ми. После проговори отново.

– Ела тук – каза.

Поклатих глава. Тя отново ме извика. И този път поклатих глава, но все пак се приближих до нея, преминавайки леко по скърцащите дъски; тя вдигна ръце, допря лицето ми до своето и ме целуна. Целуна ме със сладката си уста, която беше станала солена от сълзите ѝ, и аз не можах да се въздържа да не отговоря на целувката ѝ. Усетих сърцето си първо като буца лед в гърдите си, а после като течаща вода, сякаш се беше разтопило от топлината на устните ѝ.

След това обаче тя направи следното. Задържа пръстите си върху главата ми и притисна устата ми много силно към своята, хвана ръката ми и я сложи на гърдите си, а после по-надолу, там, където одеялата бяха хлътнали между краката ѝ. Започна да търка мястото с пръстите ми, докато те пламнаха.

Внезапното приятно чувство, което целувката ѝ беше събудила у мен, се превърна в нещо като страх или ужас. Отдръпнах се и си изтеглих ръката.

– Няма ли да го направиш? – тихо попита тя и посегна да ме хване. – Не го ли направи преди това, заради тази нощ? Толкова ли ти е трудно да ме оставиш на него с целувките си върху устата ми, с ръцете си върху тялото ми, с които да мога по-лесно да понеса неговите? Не си отивай! – Отново ме хвана. – Миналия път си тръгна. Каза ми, че съм те сънувала. Сега не сънувам. А ми се иска да е сън! Бог ми е свидетел, бог ми е свидетел, че ми се иска да е сън, а когато се събудя, да съм отново в Брайър!

Пръстите ѝ освободиха ръката ми, тя се отпусна назад и се свлече на възглавницата, а аз стоях, като непрекъснато сключвах ръце и ги отпусках, – страхувах се от погледа ѝ, от думите ѝ, от гласа ѝ, който ставаше все по-висок, страхувах се да не изпищи или да не припадне, страхувах се, да ме вземат дяволите!, да не извика прекалено силно и Господина или мисис Крийм да чуят, че съм я целунала.

– Тихо! Тихо! – отвърнах. – Вече сте омъжена за него. Трябва да се промените. Вие сте съпруга. Трябва...

Замълчах. Тя вдигна глава. Под нас някой взе лампата и я изнесе от стаята. Стъпките на Господина изтропаха по тесните стълби. Чух го, че забави крачка, а после се поколеба пред вратата. Навярно се чудеше дали да почука, както правеше в Брайър. Най-после сложи бавно палеца си върху резето и влезе.

– Готова ли си? – попита.

Внесе студения нощен въздух със себе си. Не казах нищо нито на него, нито на нея. Не я погледнах в лицето. Отидох в стаята си и легнах върху леглото. Лежах в мрака с наметалото и роклята, а главата ми беше между възглавницата и сламеника; единственият звук, който чувах, когато се събуждах през нощта, беше пълзенето на животинките в сламата под бузата ми.

На сутринта Господина дойде в стаята ми. Беше по риза.

– Тя те вика, за да я облечеш – каза.

Той закуси на долния етаж. Бяха занесли на Мод поднос с една чиния. В чинията имаше яйца с бъбреци; тя не ги беше докоснала. Седеше съвсем неподвижно в креслото до прозореца; веднага разбрах как щеше да се чувства отсега нататък. Лицето ѝ беше гладко, но с тъмни кръгове около очите. Ръцете ѝ бяха голи. Жълтият пръстен блестеше. Погледна ме така, както поглеждаше към всяко нещо – към чинията с яйцата, към гледката през прозореца, към роклята, която вдигнах, за да ѝ я облека през главата – с мек, странен, отнесен поглед; когато я попитах за нещо дребно, тя ме слушаше и чакаше, а после ми отговори, примигвайки, сякаш въпросът и отговорът, дори движенията на гърлото ѝ, които оформяха думите, бяха напълно неочаквани и необичайни за нея.

Облякох я и тя отново седна до прозореца. Ръцете ѝ бяха свити в китките, а пръстите – леко повдигнати, сякаш ако ги отпуснеше върху мекия плат на широката си пола, щеше да ги нарани.

Главата ѝ беше наклонена. Помислих си, че може би се ослушва, за да чуе звъна на камбаната в Брайър. Не спомена обаче абсолютно нищо за чичо си, за предишния си живот.

Взех гърнето и го изпразних в клозета зад къщата. В основата на стълбите до мен се приближи мисис Крийм. Носеше чаршаф, който беше преметнат през ръката ѝ. Каза:

– Мистър Ривърс казва, че бельото върху леглото трябва да се смени.