Сара Уотърс - Крадлата

– Можехте поне да ѝ вземете някакво цвете! Просто едно цвете, което да носи в църквата!

Не бях се сетила за това, докато жената не отвори дума, но сега, ох! Жестокостта на факта, че той щеше да я отведе без цвете до олтара, за да я направи своя съпруга, изведнъж ми се видя стряскаща и аз не можех да я понеса. Гласът ми прозвуча почти яростно. Господина се втренчи в мен и се намръщи, викарият се зачуди, а на жената ѝ стана мъчно; тогава Мод обърна очи към мен и изрече бавно:

– Бих искала да нося цвете, Ричард. Бих искала да нося цвете. И Сю трябва да носи цвете.

С всяко поредно споменаване на думата "цвете" тя сякаш ставаше все по-странна. Господина издиша шумно и започна да се оглежда някак си сърдито. Викарият също се оглеждаше. Беше около един и половина и там, където не стигаше лунната светлина, беше много тъмно. Стояхме на една кална поляна с къпинови храсти. Храстите бяха черни. Даже и в тях да имаше цветя, никога нямаше да ги намерим. Попитах жената:

– Вие нямате ли нещо, които бихме могли да вземем? Нямате ли някакво цвете в саксия? – Тя се замисли за миг, а после влезе пъргаво в къщата си и онова, с което най-после се появи навън, беше клонче с изсъхнали листенца, кръгли като шилинги, бели като хартия, трептящи на няколко тънки дръжки, които бяха готови всеки момент да се счупят.

Беше лунария [12] Английското название на цветето означава "честност, откровеност". – Бел. пр. . Стояхме и се взирахме в цветето и никой не произнесе името му. Тогава Мод го взе и го накъса, като даде няколко стръка на мен, а повечето задържа за себе си. В нейните ръце листенцата затрептяха много силно. Господина запали цигара, дръпна два пъти от нея и я хвърли. Тя продължи да свети в тъмнината. Той кимна на викария, който взе фенера и ни поведе през портата в оградата на църквата по една пътека покрай ред от гробове с разкривени плочи, хвърлящи остри сенки на лунната светлина. Мод вървеше с Господина, а той я държеше под ръка. Аз вървях с жената. Двете щяхме да сме свидетелки. Тя се казваше мисис Крийм.

– Отдалече ли идвате? – попита.

Не ѝ отговорих.

Църквата беше каменна и макар че лунната я осветяваше, изглеждаше съвсем черна. Отвътре беше варосана, но бялото беше пожълтяло. Имаше няколко запалени свещи покрай олтара и пейките, около свещите кръжаха нощни пеперуди, а няколко бяха умрели и плуваха в разтопения восък. Не седнахме, а отидохме направо до олтара, – викарият застана пред нас с Библията си и започна да примигва над страницата. Четеше и бъркаше думите. Мисис Крийм дишаше тежко като кон. Аз стоях и стисках жалките превити стръкчета от цветето и наблюдавах Мод, която беше застанала до Господина и стискаше здраво своите. Бях я целунала. Бях лежала върху нея. Бях плъзгала ръката си по тялото ѝ. Бях я нарекла перла. Тя се беше държала с мен по-добре, отколкото който и да било друг, освен мисис Съксби, и ме бе накарала да я обикна, докато аз възнамерявах да я съсипя.

Всеки момент щеше да се омъжи и беше уплашена до смърт. И съвсем скоро никой нямаше да я обича, никога.

Видях, че Господина я гледа. Викарият кашляше над книгата си. Беше стигнал до онази част от службата, в която се задаваше въпросът, дали някой знае някаква причина мъжът и жената, които стояха пред него, да не встъпят в брак; погледна изпод вежди и за секунда църквата утихна. Задържах дъха си и си замълчах.

И така, той погледна към Мод и към Господина, когато им зададе същия въпрос, а после каза, че в деня на Страшния съд те ще трябва да разкрият ужасните тайни, които пазят в сърцата си, ето защо е по-добре да ги разкрият сега и да приключат с тях.

Отново настъпи тишина.

Тогава той се обърна към Господина.

– Вземате ли – започна и продължи с останалото – ... вземате ли я за своя законна съпруга, за да я уважавате до края на живота си?

– Да – отвърна Господина.

Викарият кимна. После се обърна към Мод и я попита същото; тя се поколеба за миг, а после проговори:

– Да – каза.

После Господина се поотпусна. Викарият протегна врат изпод яката и го почеса.

– Кой дава тази жена на бъдещия ѝ съпруг?

Стоях съвсем неподвижно. Господина се обърна към мен, а после ми даде знак с глава да се приближа до Мод; показаха ми как трябва да хвана ръката ѝ и да я подам на викария, а той на свой ред да я подаде на Господина. Предпочитах повече от всичко на света да го беше направила мисис Крийм. Пръстите ѝ без ръкавицата бяха сковани и студени и приличаха на восъчни. Господина ги хвана и започна да повтаря думите, които четеше викарият, а после Мод хвана ръката му и изрече същите думи. Гласът ѝ бе толкова тънък, че сякаш се издигаше като дим в тъмнината и изчезваше.