Сара Уотърс - Крадлата

Не пътувахме дълго. На две мили от Брайър той издърпа лодката до брега и я закотви. Беше тръгнал към нас от това място. Там беше оставил един кон, върху чийто гръб имаше дамско седло. Помогна ни да излезем от водата, настани Мод на седлото и закрепи с ремъци чантите до нея. Каза:

– Трябва да изминем още около една миля. Мод? – Тя не отговори. – Трябва да бъдеш смела. Вече сме много близо до целта.

После ме погледна и кимна. Потеглихме – той водеше коня за юздата, Мод седеше прегърбена и скована върху седлото, а аз вървях след тях. И там не срещнахме никой. Погледнах отново към звездите. У дома никога не бях виждала толкова ярки звезди, защото небето никога не беше толкова тъмно и толкова ясно.

Конят не беше подкован. Копитата му потропваха глухо върху пръстта, с която беше покрит пътят.

Придвижвахме се доста бавно, заради Мод, предполагам, за да не се клати и да не ѝ прилошее. Тя и без друго не изглеждаше добре и когато най-после стигнахме до мястото, което Господина беше намерил – две-три схлупени селски къщи и голяма мрачна църква, видът ѝ беше по-болнав от всякога.

Отнякъде дотича куче и се разлая. Господина го ритна и то изскимтя. Той ни заведе до къщата, която беше най-близо до църквата; вратата ѝ се отвори и от нея излезе мъж, а после жена с фенер в ръка. Те ни чакаха. Жената беше тази, която щеше да ни предостави стаи. Тя се прозяваше, но в същото време протягаше врат, за да огледа добре Мод. Поклони се на Господина. Мъжът бе викарият или пасторът, не знам точно как му викат. Той също се поклони. Носеше мръсна бяла мантия и не беше избръснат. Каза:

– Добър вечер на всички. Добър вечер, мис. Каква прекрасна нощ за бягство!

Господина не му отговори, а само попита: – Готово ли е всичко? – Прегърна Мод, за да ѝ помогне да слезе от коня: тя се държеше за седлото, спусна се неумело на земята и пристъпи встрани от Господина. Не дойде при мен, а остана сама. Жената продължаваше да я оглежда. Оглеждаше бледото ѝ, каменно, красиво лице, болнавия ѝ поглед и аз знаех какво си помисли – каквото вероятно би си помислил всеки: че е бременна и че се омъжва, понеже е уплашена. Може би Господина я беше накарал да си помисли така, когато беше разговарял с нея. Защото щеше да бъде в негова полза, ако се стигнеше до разправа с мистър Лили, да изглежда така, сякаш е спал с нея в къщата му; тогава бихме могли да кажем, че впоследствие тя е загубила бебето.

Щях да кажа, че е било така, мислех си, за още пет стотачки. Мислех си това, даже докато стоях и наблюдавах жената, която гледаше Мод и я ненавиждаше за стореното, макар и да се мразех заради тази мисъл. Викарият излезе напред и отново се поклони.

– Всичко е готово, сър – отвърна. – Има само една дреболия... Като се вземат предвид необичайните обстоятелства...

– Да, да – каза Господина. Дръпна го настрана и си извади портфейла. Конят мяташе глава; от една от другите къщи се появи момче, за да го отведе. То също погледна към Мод, но после премести очи от нея към мен и ме поздрави, докосвайки каскета си. Разбира се, момчето не я беше видяло на седлото, а аз бях облечена с една от старите ѝ рокли и сигурно му заприличах на господарката, защото тя беше толкова скромна и свита, че изглеждаше така, сякаш беше прислужницата.

Мод не забеляза. Бе забола очи в земята. Викарият си прибра парите в някакъв таен джоб под мантията, а после потри ръце. – Хубаво – каза. – Би ли желала дамата да си смени дрехите? Би ли желала да види стаята си? Или ще направим венчавката веднага?

– Ще я направим веднага – отвърна Господина, преди някой друг да е успял да каже нещо. Свали си шапката и си приглади косата, като малко прекали с къдриците около ушите. Мод стоеше съвсем сковано. Приближих се до нея и вдигнах внимателно качулката ѝ, оправих диплите на наметалото, а после прокарах ръце по косата и бузите ѝ. Тя не ме погледна. Лицето ѝ беше студено. Ръбът на полата ѝ беше тъмен, сякаш беше боядисан с траурна боя. По наметалото ѝ имаше кал. Казах:

– Подайте ми ръкавиците си, мис. – Знаех, че под тях си е сложила чифт бели ръкавици от ярешка кожа. – Би било по-добре да се венчаете с бели вместо с бежови ръкавици.

Тя ми позволи да ги сваля, а после скръсти ръце. Жената ме попита:

– Няма ли да има цвете за дамата? – Погледнах към Господина. Той сви рамене.

– Би ли искала да носиш цвете, Мод? – попита разсеяно. Тя не отговори. – Е, мисля, че не би трябвало да обръщаме внимание на липсата на цвете. А сега, сър, ако обичате...

Заявих: