Сара Уотърс - Крадлата

После Господина извади един пръстен, хвана я отново за ръката и го сложи на пръста ѝ, повтаряйки думите на викария – че ще я боготвори и ще ѝ предостави всички свои блага. Пръстенът стоеше странно на ръката ѝ. Приличаше на златен на светлината на свещите, но, както видях по-късно, беше фалшив.

Всичко беше фалшиво и по-зле не би могло да бъде. Викарият прочете още една молитва, после вдигна ръце и затвори очи.

– Тези двамата, които Господ ги събра – каза, – нека никой да не може да ги раздели.

И това бе всичко.

Те вече бяха женени.

Господина я целуна, а тя стоеше и се олюляваше, сякаш беше замаяна. Мисис Крийм измърмори:

– Не знае какво ѝ е дошло до главата, погледнете я. Покъсно ще разбере... с такъв хубавец. Хаха!

Не се обърнах към нея. Ако се бях обърнала, щях да я ударя с юмрук. Викарият затвори Библията си и ни отведе от олтара към стаята, където държаха регистъра. Там Господина написа името си, а Мод, която вече беше мисис Ривърс, написа своето; двете с мисис Крийм също написахме имената си под техните. Господина ми беше показал как да напиша "Смит", но въпреки всичко аз го написах грозно и се засрамих... Засрамих се не от нещо друго, а от това! Стаята беше тъмна и миришеше на влага. Някакви животинки пърхаха в гредите – може би птици, може би прилепи. Видях, че Мод се взира в сенките, сякаш се страхуваше, че животинките ще я нападнат.

Господина я хвана под ръка и я изведе от църквата. Облаците бяха забулили луната и нощта беше станала по-тъмна. Викарият се ръкува с нас, а после се поклони на Мод и си тръгна. Вървеше бързо и докато крачеше, си съблече мантията; тъй като под нея дрехите му бяха черни, заприлича на светлина, която изгасна. Мисис Крийм ни заведе в къщата си. Носеше фенера и ние я следвахме, препъвайки се по пътеката; входната врата беше ниска и шапката на Господина отхвръкна. Тя ни поведе нагоре по наклоненото стълбище, което беше прекалено тясно за полите ни, а после стигнахме до някаква площадка с размери на шкаф, където останахме за миг, наблъскани един до друг, а маншетът на наметалото на Мод се допря до стъклото на фенера и се опърли.

Там имаше две затворени врати, които водеха към двете малки спални на къщата. Едната беше с тесен сламеник, сложен върху дървена рамка на пода, и беше за мен. В другата имаше по-голямо легло, кресло и шкаф и беше за Господина и за Мод. Тя влезе в стаята и сведе очи към пода, а погледът ѝ беше празен. Гореше само една свещ. Чантите ѝ стояха до леглото. Приближих се до тях и извадих дрехите ѝ, а после ги подредих в шкафа. Мис Крийм възкликна:

– Какво красиво бельо! – Беше се изправила до вратата и гледаше. Господина беше до нея и имаше странен вид. Той беше този, който ме научи как да се справям с фустите, но сега, след като ме видя, че вадя ризите и чорапите, като че ли се уплаши. Каза:

– Е, аз ще изпуша една последна цигара долу. Сю, ти ще създадеш нужните удобства тук, нали?

Не отговорих. Двамата с мисис Крийм слязоха долу, обувките им тропаха силно като гръмотевици, а вратата, дъските и стъпалата на разкривеното стълбище се поклащаха. После го чух да драсва клечка кибрит.

Погледнах към Мод. Тя все още държеше стръкчетата лунария. Пристъпи към мен и попита бързо:

– Ако те повикам после, ще дойдеш ли?

Взех цветята и наметалото от нея. Отвърнах:

– Не мислете за това. Ще свърши за минута.

Тя ме хвана за китката с дясната си ръка, която още беше с ръкавица. Каза:

– Слушай, говоря ти сериозно. Няма значение какво ще направи той. Кажи, че ако те повикам, ще дойдеш. Ще ти платя.

Гласът ѝ беше странен. Пръстите ѝ трепереха, но въпреки всичко ме стискаха здраво. Мисълта, че може би не ѝ пукаше за мен, беше ужасна. Попитах:

– Къде е сиропът ви? Ето тук има вода, може да пиете от него, за да заспите.

– За да заспя ли? – отвърна тя. Засмя се и затаи дъх. – Мислиш ли, че искам да спя през първата си брачна нощ?

Отблъсна ръката ми. Застанах зад нея и започнах да я събличам. След като ѝ свалих роклята и корсета, се обърнах и казах тихо:

– По-добре използвайте гърнето. По-добре си измийте краката, преди той да дойде.

Мисля, че тя потрепери. Не я гледах, но чувах плисъка на водата. После я сресах. Нямаше огледало, пред което да застане, и когато си легна, тя погледна встрани от леглото, а там нямаше маса, нямаше кутийка, нямаше снимка, нямаше лампа – видях я как протегна ръка, сякаш беше сляпа.

После вратата на къщата се затвори и тя се отпусна назад, хвана одеялата, издърпа ги и си зави гърдите. Върху възглавницата лицето ѝ изглеждаше тъмно, но аз знаех, че е бледо. Господина и мисис Крийм си говореха в стаята под нас. Гласовете им се чуваха ясно. Между дъските имаше пролуки и през тях прозираше слаба светлина.