Сара Уотърс - Крадлата

Къщата изглеждаше плоска като къща в някоя пиеса. Оставих я да постои близо минута, а после я дръпнах за ръката.

– А сега трябва да тръгвате – подканих я.

Тя извърна глава и повече не погледна назад. Стигнахме бързо до стената на парка, а после поехме покрай нея по една мокра и обрасла с гъста трева пътека. Храстите закачаха вълната на наметалата ни, а някакви животинки подскачаха или се шмугваха в тревата пред нас; имаше паяжини, тънки и лъскави като стъклени нишки, които трябваше да стъпкваме и да разкъсваме. Шумът изглеждаше ужасен. Все повече се задъхвахме. Бяхме вървели толкова дълго, че според мен бяхме подминали портата към реката, но след време пътеката се открои по-ясно и арката изскочи пред нас, осветена ярко от луната. Мод ме изпревари и извади ключа. Минахме през портата и тя отново я заключи.

След като вече бяхме излезли от парка, започнах да дишам малко по-леко. Оставихме чантите на земята и постояхме неподвижно в тъмнината в сянката на стената. Луната осветяваше тръстиките на отсрещния бряг на реката и те изглеждаха като копия със страховити върхове. Повърхността на реката беше почти бяла. Единствените звуци идваха от течащата вода, от вика на някоя птица; от време на време се чуваше плясък на риба. Господина не се виждаше никъде. Бяхме дошли по-бързо, отколкото очаквахме. Ослушах се, но не чух нищо. Погледнах към небето, към всички звезди, които бяха на него.

Сякаш звездите бяха повече от обичайното. Погледнах към Мод. Тя беше скрила лицето си с наметалото, но ме видя, че се обръщам към нея, и посегна към ръката ми. Хвана я не за да ми даде възможност да я водя или за да я успокоя, а само за да я държи, тъй като беше моята ръка.

В небето една звезда се премести и ние отправихме очи към нея, за да я наблюдаваме.

– Това означава късмет – казах.

После се чу часовникът на Брайър. Удари дванайсет и половина – звънът долетя ясно през парка; предполагам, че чистият въздух го правеше по-остър. За миг ехото се носеше покрай ушите ни, а после през него проникна друг, по-тих звук – чухме го и пристъпихме встрани една от друга; звукът идваше от равномерното скърцане на греблата и от плъзгането на водата по дървото. Откъм завоя на сребристата река изплува тъмният силует на лодка. Видях как греблата се потопиха във водата и се показаха над нея, разцепвайки лунната светлина, която се пръскаше като разсипани монети, а после се повдигнаха високо и настъпи тишина. Лодката се плъзна към тръстиките, а после се разлюля и отново изскърца, докато Господина ставаше от седалката. Той не можеше да ни види, защото бяхме в сянката, която падаше от стената. Не можеше да ни види и тогава не аз пристъпих първа напред, а тя. Придвижи се сковано до мястото, където водата стигаше до брега, хвана навитото въже, което той хвърли, и го задържа, докато лодката застана неподвижно.

Не си спомням дали Господина каза нещо. Не смятам, че ме погледна, освен веднъж, след като помогна на Мод да мине по стария пристан, за да ми подаде ръка и да ме преведе, както беше превел нея, по изгнилите дъски. Мисля, че свършихме всичко това в мълчание. Помня, че лодката беше тясна и полите ни щръкнаха, след като седнахме. Господина вдигна веслата, за да обърне, ние се залюляхме и аз изведнъж се уплаших да не се прекатурим – представих си как водата нахлува под всички онези гънки и волани и ни засмуква. Мод обаче седеше спокойно. Видях, че Господина я оглежда. Никой обаче не проговори. Качването ни беше отнело само няколко минути и лодката се придвижваше бързо. Плувахме по течението. Известно време реката следваше стената на парка – минахме покрай мястото; на което бях видяла как Господина целуна ръката на Мод, а после стената направи завой в обратна посока. Продължихме покрай редица от тъмни дървета. Мод седеше с очи, сведени към скута ѝ.

Бяхме много предпазливи. Нощта бе съвсем тиха. Господина водеше лодката възможно най-близо до сенките на брега и луната ни осветяваше само от време на време, там, където дърветата бяха по-нарядко. Наоколо нямаше никой, който да ни забележи. Къщите, които бяха построени в близост до реката, бяха заключени и тъмни. Когато реката се разшири и се появиха острови със закотвени шлепове и пасящи коне, той престана да използва веслата и лодката се плъзгаше безшумно по водата; и там обаче никой не ни чу, нито пък излезе, за да погледне. После тя отново се стесни и ние продължихме напред; вече нямаше къщи, нямаше и лодки. Имаше само мрак и накъсана лунна светлина, греблата скърцаха, ръцете на Господина се повдигаха, а бузите му се белееха над бакенбардите.