Сара Уотърс - Крадлата

Седеше на стълбището разплакан и си удряше главата в парапета. Мистър Уей отиде при него и го наби. Чувахме плющенето на колана му върху гърба на Чарлс и скимтенето, което до голяма степен ни развали настроението по време на вечерята. Хранехме се мълчаливо, а когато свършихме и мистър Уей се върна, лицето му беше мораво, а перуката – наклонена на една страна; не отидох с него и с мисис Стайлс в килера ѝ за пудинга. Казах, че ме боли глава. Което не беше далече от истината. Мисис Стайлс ме изгледа от горе до долу, а после извърна очи.

– Имаш болнав вид, мис Смит – каза. – Сигурно си оставила здравето си в Лондон.

За мен обаче мнението ѝ нямаше никакво значение. Никога повече нямаше да я видя – нито пък мистър Уей, Маргарет или мисис Кейкбред.

Пожелах им лека нощ и се качих горе. Мод, разбира се, все още беше при чичо си. Преди да се върне, аз свърших всичко, за което се бяхме разбрали, и приготвих роклите, обувките и другите неща, които трябваше да вземем със себе си. Всичко беше нейно. Оставих кафявата си вълнена рокля. Не бях я обличала повече от месец. Сложих я на дъното на куфара си. Оставих и него. Можехме да носим само чанти. Мод намери две стари чанти, които бяха на майка ѝ. Кожата им беше побеляла от влагата. Върху тях имаше месингови букви, толкова големи, че дори и аз можех да ги разпозная: "М" и "Л", името на майка ѝ, което беше като нейното.

Застлах чантите отвътре с хартия и ги напълних догоре. В едната от тях, по-тежката, която аз щях да нося, сложих бижутата, които бях излъскала. Пъхнах ги в ленена торбичка, за да не се търкалят из чантата и да потъмнеят. Сложих при тях една от ръкавиците ѝ – бяла, от ярешка кожа, със седефени копчета. Беше я носила веднъж и смяташе, че я е загубила. Исках да я запазя, за да ми напомня за нея.

Мислех си, че сърцето ми ще се пръсне.

После тя се върна от чичо си. Кършеше ръце.

– Ох! – извика. – Как ме боли глава! Помислих си, че тази вечер той ще ме държи вечно!

Предположих, че ще се върне в това състояние и бях взела вино от мистър Уей, за да се ободри. Накарах я да седне и да пийне малко, после навлажних една носна кърпичка и ѝ разтрих челото. Виното оцвети кърпичката в розово, а главата ѝ, там, където бях натискала, почервеня. Лицето ѝ беше хладно под ръката ми. Клепачите ѝ потрепнаха. Когато се повдигнаха, аз се отдалечих от нея.

– Благодаря ти – тихо изрече тя, а погледът ѝ беше много мек.

Отпи още веднъж от виното, което беше хубаво. Аз изпих останалото и то премина през мен като пламък.

– А сега – казах – трябва да си смените дрехите. – Беше облечена за вечеря. Бях ѝ приготвила роклята, с която излизаше навън. – Трябва обаче да извадим обръча.

Защото нямаше как да е с кринолин. Без него късата ѝ рокля най-сетне стана дълга и тя изглеждаше още по-стройна. Беше отслабнала. Дадох ѝ да обуе чифт обувки, които бяха много солидни. После ѝ показах чантите. Тя ги пипна и поклати глава.

– Свършила си всичко – отвърна. – Никога нямаше да се сетя за всичките тези неща. Без теб нямаше да мога да направя нищо.

Взря се в очите ми с благодарност и тъга. Един господ знае как е изглеждало лицето ми. Обърнах се настрани. В къщата все още се чуваха скърцащи звуци, но после прислужниците се качиха горе и настъпи тишина. Отново долетя звънът на часовника, който удари девет и половина. Тя каза:

– Остават още три часа, докато той дойде.

Каза го бавно и трепна, така както преди време я бях чула да казва: "Три седмици".

Изгасихме лампата във всекидневната ѝ и застанахме до прозореца. Не можехме да видим реката, но се взирахме в стената на парка и си мислехме за водата отвъд нея – студена, винаги на разположение, чакаща като нас. Стояхме така цял час, като почти не си говорехме. Понякога тя потреперваше.

– Студено ли ви е? – попитах я. Не ѝ беше студено. Най-накрая чакането започна да изтощава даже и мен и аз започнах да се притеснявам. Мислех си, че може би не съм приготвила багажа както трябва. Мислех си, че може би съм забравила бельото или бижутата ѝ, или онази бяла ръкавица. Бях я прибрала, знаех го, но бях станала като Мод, неспокойна като бълха. Отидох в спалнята и ѝ отворих чантите, а нея я оставих до прозореца. Извадих всички рокли и бельото и отново ги прибрах. После, докато стягах едната от тях, ремъкът се скъса. Кожата беше толкова стара, че почти беше изгнила. Взех игла и заших здраво ремъка с големи неравни бодове. Лапнах конеца, за да го откъсна, и усетих вкус на сол.

Тогава чух, че вратата на Мод се отвори.