Сара Уотърс - Крадлата

Ръката ѝ застина. Мисля, че примигна. Мисля, че я чух да примигва. Каза:

– Имаш предвид да стои прав и да ме държи в прегръдките сили?

Каза го и аз изведнъж си представих как Господина я държи в прегръдките си. Видях ги как стоят прави – както понякога можеш да видиш през нощта в Бъроу как мъже и момичета стоят прави във входовете или облегнати на стените. Човек извръща очи. Опитах се да извърна очи, но естествено не можах, защото нямаше към какво да ги извърна, имаше само тъмнина. Умът ми изстреля фигури на фона ѝ, ярки като картини.

Усещах все по-силно, че тя чака. Отговорих нервно:

– Той няма да иска да стои прав. Не е удобно. Стоиш прав, когато няма къде да легнеш или когато бързаш. Един джентълмен би прегърнал съпругата си на някое канапе или легло. Най-добре би било на някое легло.

– В такова легло ли? – попита тя.

– Вероятно в такова. Макар че перушините според мен дяволски трудно ще се върнат обратно на мястото си, след като свършите!

Засмях се, но смехът ми беше прекалено силен. Мод трепна. После сякаш се намръщи.

– След като свършим – измърмори тя, сякаш се смути от думата. А после: – След като свършим какво? – попита. – Прегръдката ли?

– След като свършите онова нещо – отвърнах.

– Имаш предвид прегръдката, нали?

– След като свършите онова нещо – повторих. Обърнах се с гръб към нея, а после обратно. – Колко е тъмно! Къде е лампата? След като свършите онова нещо. Може ли да се изразя по-ясно?

– Мисля, че можеш, Сю. Говориш за легла и за перушини. Каква връзка имат те с мен? Говориш за онова нещо. Какво е то?

– Нещо, което произтича – отвърнах – от целувките и прегръдките в леглото. То е истинското нещо. Целувките само те карат да се задействаш. После то те завладява подобно на желанието да танцуваш, следвайки музиката. Никога ли не сте...

– Никога ли не съм какво?

– Няма значение – отвърнах. Продължавах да мърдам неспокойно в леглото. – Не трябва да се притеснявате. Ще бъде лесно. Като танцуването.

– Но танцуването не е лесно – заяви упорито тя. – Човек трябва да бъде научен да танцува. Както ти научи мен.

– Това е различно.

– Защо?

– Има много начини, по които може да се танцува. А онова нещо може да се направи само по един-единствен начин. Ще разберете как, след като започнете.

Усетих я, че поклати глава. – Не смятам – отвърна злочесто, – че ще разбера. Целувките едва ли могат да ме накарат да се задействам. Целувките на мистър Ривърс никога не са успели да го направят. Навярно... навярно в устата ми липсва необходимият мускул или нерв?

Отвърнах:

– За бога, мис! Вие момиче ли сте или лекар? Естествено устата ви ще си свърши работата. Погледнете. – Беше ме принудила да избухна. Беше ме навила стегнато, като пружина. Повдигнах глава от възглавницата. – Къде са ви устните? – попитах.

– Устните ми ли? – отвърна изненадано тя. – Тук са.

Намерих устните ѝ и я целунах.

Знаех как да го направя, защото веднъж Дейнти ми показа. Да целуна Мод обаче не беше както да целуна Дейнти. Сякаш целунах тъмнината. Сякаш тъмнината имаше живот, форма и вкус, беше топла и гладка. В началото устата ѝ беше неподвижна. После се размърда под моята и се отвори. Усетих езика ѝ. Усетих я, че преглътна. Усетих...

Направих го само за да ѝ покажа. Лежах обаче с уста върху нейната и усещах как в мен се задейства всичко, за което ѝ бях казала, че ще се задейства в нея, когато Господина я целуне. Зави ми се свят. Изчервих се още повече. Беше като питие. Упои ме. Отдръпнах се. Когато стигна до устата ми, дъхът ѝ беше много студен. Моята уста се беше овлажнила от нейната. Попитах, шепнейки:

– Усещате ли го?

Думите ми прозвучаха странно, сякаш целувката беше направила нещо на езика ми. Тя не отговори. Не помръдна. Дишаше, но лежеше толкова неподвижно, че изведнъж си помислих: "Ами ако съм я накарала да изпадне в унес? Ако никога не дойде на себе си? Какво ще кажа на чичо ѝ?"

После тя леко се размърда. И проговори.

– Усещам го – отвърна. Гласът ѝ беше странен като моя.

– Ти ме накара да го усетя. Това е толкова необикновено, настоятелно нещо. Никога не съм...

– То настоява за мистър Ривърс – отвърнах.

– Наистина ли?

– Мисля, че да.

– Не знам. Не знам.

Говореше тъжно. Размърда се отново и се приближи до мен. Устата ѝ беше до моята. Сякаш не осъзнаваше какво прави или осъзнаваше, но не можеше да се въздържи. Повтори:

– Страх ме е.

– Не се страхувайте – отвърнах бързо. Защото знаех, че не трябва да бъде уплашена. Ами ако се уплашеше толкова много, че откажеше да се омъжи за него?